95-годишният дядо Чоно Куков от Карлово подпали гаража на служител от общината, защото не му осигурил личен асистент по съответната социална програма.

Със случая се зае Районната прокуратура, а тези дни Карловският съд гледа делото срещу възрастния мъж, пише Марица. Той е познат на по-старото поколение карловци, а през последните години мъжът се прочу с ексцентричните си постъпки.

Преди време дядо Чоно разлепи обява из града, която гласеше "Търся семейство да ме погребе, когато дойде това време, по споразумение, срещу възнаграждение. На погребението не искам да присъстват дъщеря, зет, внучка. Аз съм техният дарител, те са мойте убийци". Откакто преди четиридесет години дядо Чоно загубил съпругата си Стефанка, самотата го съсипва.

Опитът да подпали гаража на общинския служител е поредният негов вик да привлече вниманието, а търсенето на личен асистент е най-вече заради нуждата от човек, с когото да общува. Погледнато отстрани, 95-годишият ветеран от Втората световна война е в отлично здраве. Той се грижи за двора, засаден с овощни дръвчета, готви си, пере се, ходи да пазарува, бастунът му е повече за авторитет, дори и за респект на тези, които го ядосват, а не помощно средство при придвижване.

Но всъщност за сърцето му се грижи пейс мейкър, често му се вие свят и понякога залита, дори пада на пода или на земята.

След  като изгубил жена си,  същата страшна болест погубила и голямата му дъщеря. По-малката пък заминала да търси препитание в  Гърция, там е от 20 години. Още преди три години старецът приготвил дървен материал за ремонт на покрива на къщата, която оставил на нея. Покрил го с найлон и зачакал тя да си дойде и да започнат ремонта. От Солун си иде, отива на нашето море, през зимата отива из Родопите на пързалки, споделя старецът. Бурята, която вилня, скъса последния найлон, с който бях завил дървения материал. Питах я какво да правя, тя ми вика изгори тези найлони и не се разправяй с тях, допълва той.

Съпругът на починалата дъщеря пък идвал да наглежда овошките в двора на дядо Чоно, ала и той не го поглеждал. Скарали се жестоко преди време, когато възрастният човек разлепил обявата, че търси човек да го погребе. Конфликтът обаче бил по-стар. Дядо Чоно заявил на  близките си, че ако намери подходяща жена, ще се ожени отново. Та затова да му върнат лятната кухнята, в която живее. Тя е част от целия имот - голям двор с едноетажна къща, които дарил на наследниците. Ако се оженя за някоя жена, тя ще ме гледа, трябва да  оставя нещо. Кой ще приеме да живее с мен и да се грижи без нищо, размишлява старецът.

Самотата е страшно нещо, споделя той. Най-хубавият ми спомен е животът със съпругата ми, защото се разбирахме. Много теглихме, но заедно се справяхме с всичко. Бях на фронта, като се върнах, се оженихме. Бяха минали само шест месеца, откакто тя бе загубила брат си, бяха го убили в Унгария по време на Втората световна война. Семейството  беше още в траур, венчахме се в Баня, там в едно хотелче запазих две-три маси и се почерпихме с най-близките. Не бяха повече от 6-7 човека. После купихме това място - в полите на Балкана, наоколо нямаше други постройки. Ние сме основатели на този квартал. Затова и направих тази плоча - за спомен, сочи дядо Чоно. На нея е сложил семейна снимка - жена му Стефана, дъщеря му и той самият. Снимката е от онези години.

Първата ми работа беше като общински милиционер. После съм бил пазач в няколко предприятия, началник-склад на Зърнени храни, в Градската търговия съм бил, управител на магазин. Посадих овошки и лози в двора. С жената гледахме зеленчуков разсад, тя го продаваше на пазара. Работил съм през целия си живот ден и нощ. Сега съм сам, няма с кого една дума да сменя, споделя дядо Чоно и обръща поглед встрани, защото в очите му проблясват сълзи. 

Няколко пъти се спазарявал с жени, които да му помагат в домакинството.  Последната идвала два-три пъти в седмицата - по обяд да му сготви, да вземе дрехите му за пране, той няма автоматична пералня. Неговата е обикновена с перка и къса дрехите, а скоро  изгорял моторът и сега старецът се пере сам на ръка. Тази жена обаче започнала работа във ВМЗ. По някое време му носели храна от домашния социален патронаж. Ала понеже жилището му е почти в планината, му казали, че никой не иска да ходи толкова далече от града.

За да се спаси от самотата, дори писал преди време на Агенцията по бежанците. Поискал  да му изпратят една сирийка и да заживеят заедно, да си помагат и да споделят колкото живот е останал. Но не получил отговор.

Заради възрастта, здравословното си състояние и самотата дядо Чоно толкова много настоявал за личен асистент. Посрещна ме там едно момче, разказа възрастният човек. Още първия път най-благородно се отнесе към мен. Не може друг да изкаже отношението си към човек така нежно, както този младеж, който отговаря за личните асистенти.. Ала после започна да отлага - все нямало подходящ човек, не искали да ходят толкова далече. А и се оказа, че съм закъснял да представя решението на ТЕЛК, защото личният лекар не искаше да ме прати на комисия.

Накрая се ядосах. Откак стана тая работа с гаража, не ми е олекнало. Взех да си говоря сам. Вървя по улиците  и си говоря, все с него говоря, с този младеж от социалната програма. Представям си, че някой познат ме е попитал как съм, аз започвам да му разказвам, и все това разказвам. За личния асистент. Мислите за това така са ме обсебили, че не мога да си върша работата. Все едно и също повтарям като папагал, натъжава се старецът.  

Най-хубавото, което искам да ми се случи, е да имам помощник вкъщи, да има с кого две думи да сменя.  Гледам телевизия, до късно, до полунощ, следя новините, ядосвам се на политиците. Дори съм написал няколко лозунга за тях и съм ги залепил на прозореца. Да погаля кучето, Петьо се казва, сутрин му правя попара, да погаля котката, това правя.

Да има човек до мен, да не съм сам, затова пуснах онази обява преди време. Заради нея се скарахме със зетя. Ето я, тя още стои тук, може някой да я види. Затова искам личен асистент или домашен помощник. Мечтая си един ден, когато дойде времето, да има кой да ме погребе, по човешки, казва старецът.