Заради ореола на археологията като романтична професия все още при нас идват млади хора, казва в интерю за в. "Монитор" директорът на НАИМ към БАН доц. д-р Христо Попов.

- Доц. Попов, от половин година сте на кормилото на Националния археологически институт с музей към БАН. Директорският пост промени ли всекидневието ви на професионалист, на действащ археолог?

- Имам някакъв административен опит от предходни години, но отговорностите вече са по-големи. Беше въпрос на време, на разговори с колеги новият екип да бъде сформиран и да се сработи.

В момента сме много натоварени със спасителни проучвания. Въпреки обвиненията към нас в монополизъм, особено активни от страна на някои неправителствени организации, през последните 100 години именно НАИМ е институцията, която осигурява основната експертиза в областта на археологията на територията на страната. И тази експертиза си има своите реални исторически и професионални основания.

ктивните археолози в страната едва ли са повече от 200-250 души, разпределени в различни регионални музеи и университети, а при нас на щат са може би над 70 от тях. Поне 2/3 от хабилитираните археолози в България работят тук. Поради очакванията към нас на държавно и експертно ниво натоварването не е никак малко. Поели сме отговорности, свързани с важни национални задачи, с проучвания на стратегически трасета на газопроводи, на магистрали.

Въпреки щенията на различни малки по състав и капацитет организации да администрират и организират такъв процес, смея да твърдя, че на този етап ние сме тези, които основно можем да го направим. И не го правим сами, а в сътрудничество и отлична симбиоза с регионалните исторически музеи. В момента на теротирята на Северна и Северозападна България вървят спасителни проучвания по северния магистрален газопровод на десетки обекти. Ние работим в тясна връзка с музеите във Видин, Враца, Плевен, Велико Търново, Ловеч, Монтана...

- Какви са приоритетите на вашия екип за близкото бъдеще?

- Те са различни и многопосочни. В страната проблемът с младите специалисти, които тепърва се изграждат и започват своето кариерно развитие, става все по-наболял, тъй като младите образовани хора заради демографската криза намаляват. Голяма част заминават навън, други търсят по-добре платени професии.

Държавната политика, макар че има някакъв опит за завой в последните години, не е достатъчно категорична в това професията на научния работник, на преподавателя във ВУЗ, да стане по-престижна в очите на новото поколение. Има институти към БАН, където няма млади учени, няма желаещи да упражняват тази професия.

Има го този процес и при нас, но може би заради ореола на археологията като романтична професия все още успяваме да намерим млади специалисти, на които да предложим възможности за кариерно развитие. Една от задачите на моя екип е и тази: развитие на института; конкурси, позволяващи да бъде обновен личният състав; създаване на нови направления.

Правим го не с поглед към утрешния ден, а за да имаме идея как ще се развиваме през следващите години и дори десетилетия. Иначе решаването на конкретните научни задачи е свързано с естествената ни позиция на страна на кръстопът, важна опорна точка за Източна и Югоизточна Европа, връзка с Азия и със Средиземноморието. Мисля, че бихме могли да се възползваме от геополитическото си положение, опитвайки се да бъдем основен научен център за археология за Балканите и Югоизточна Европа. Имаме и капацитет, и желание за това.

- Какво археологическо лято очаквате и къде ще са съсредоточени основните разкопки през сезона?

- Планираните проучвания са свързани с основни изследователски и стратегически задачи, които през последните години следваме: старите български столици Търново, Плиска, Преслав. Радвам се, че има развитие в социализирането на тези обекти и туристопотокът в Плиска и Велико Търново (Трапезица) значително се е увеличил.

Все още не е така с Преслав, но с общите усилия на местния музей, общината и нашите екипи скоро процесът ще стане видим. Другите обекти, които предстои да бъдат проучвани, са „обичайните заподозрени“: Солницата на Провадия с важни свидетелства за европейската праистория, халколитния Дуранкулак, при с. Нова надежда в района на Харманли, селищна могила Юнаците при Пазарджик...

Имаме немалко обекти, свързани с Античността – колониите Аполония Понтика, Несебър, подводни проучвания има и в района на Ропотамо, работи се в Хераклея Синтика край Петрич, по интересната римска вила в Каснаково, Димитровградско. Работи се и по средновековни обекти – колегите от НИМ продължават изследванията по крепостта Букелон край с. Маточина, Свиленградско, по крепостта Лютица в Източните Родопи също.

Тази година започват разкопки на калето при с. Дебнево, Троянско. Имаме обща политика с регионалните музеи, която да позволява културно-историческото наследство в различните части на страната да бъде пропорционално развивано, да няма дисбаланс, да не се обръща внимание само на Черноморието или старите столици, да има поглед и към Северна, Северозападна България, Родопите – балансът е в интерес и на регионите, и на музеите.

- Държавата отделя ли достатъчно средства, за да субсидира дейността ви?

- През тази година парите са повече – 2 млн лв. Миналата бяха 1,5 млн. Има постъпателно увеличаване на средствата и демонстрация от страна на държавата, че желае да участва в този процес, насърчава го, подкрепя го.

Общините също трябва да бъдат по-активни и някои от тях го правят, имат желание за развитие на проекти на тяхна територия. Процесът трябва да бъде общ, не може да се чака само от едната страна, без да има опит за инвестиция и от другата.

Ако мога да се пошегувам, археологията – разкопаването на даден обект, е най-евтината част от процеса.

После социализирането, консервацията и реставрацията, въвеждането на артефактите в музейните фондове и експозиции – това е по-дълготрайният и по-скъпоструващ процес и като време, и като човешки усилия, и като пари в крайна сметка.

- Иманярите продължават ли да са сериозен проблем за археологическата практика у нас? Често ли се случва да са с едни гърди пред вас, учените?

- Те са и пред археологията, и пред полицията, и пред правоохранителните органи – това е една непрестанна игра на котка и мишка. Миналата година имахме изложба „Спасени съкровища на България“ – тя демонстрира на публиката точно онова, което се опитваме да спасяваме, и онова, което губим от разораните, буквално съсипани археологически обекти.

За съжаление, няма лек – един път поразени, в тях информацията е унищожена; извадени са красиви, стойностни предмети, които някой препродава на аукциони някъде из Западна Европа и САЩ и печели пари на гърба на всички ни.

Трябва категорично да подчертаем: тази мръсна сива икономика – тя е на гърба на цялото общество, не на НАИМ, на музея в Русе или Видин...

Информация, която е оцеляла 2000 години, не може да оцелее през последните 25-30. Въпросните обекти не могат повече да бъдат социализирани обратно, съответно са изгубени някакви възможности за местния бизнес, за туризма... Трябва да възпитаваме у хората съзнанието какво можем да спечелим от археологията и какво губим.

- Как може да се противодейства успешно на този престъпен вандализъм? Има ли необходимост от законодателни промени?

- Дори в сегашния им вид редът и законът трябва да се спазват. Римляните са казали: лош закон, но закон. Стараем се да работим по възможно най-добрия начин с полиция, следствие, прокуратура.

В последните години ние като институция издъхваме от правене на постоянни експертизи на конфискувани от иманяри контрабандни предмети – дали са автентични, колко са ценни и т.н. В момента към нас има подадени десетки искания за експертизи, които трябва да бъдат изготвени.

Това отнема и време, и професионален ресурс. За мое огромно учудване, миналата година имаше опит от страна на депутати от различни парламентарни групи в Народното събрание превенцията, която изначално е заложена в Закона за културното наследства в частта за археологията, да бъде „вдигната“, отменена.

Винаги съм твърдял, че българската археология и културно-историческо наследство имат слабо представено политическо лоби.

Ние винаги сме страдали от това. За сметка на него пък лобито на колекционери и други подобни елементи е достатъчно силно. Засега промяната не мина, но със сигурност този опит ще бъде повторен – непрекъсната е борбата, в която ние се опитваме да опазим малкото останало ненарушено и ненакърнено през последните години.

Защото ситуацията е страшна: съсипани археологически обекти, древни некрополи, разорани като лунен пейзаж с валящи се човешки кости, взривени църкви от ХІ-ХІІ век заради болни иманярски мозъци.

Например, в района на Глухите камъни, Хасковско, два пъти взривяват църквата. Колко църкви от ХІ-ХІІ век имаме?! Вървите си и по насипите, които са се образували, може да събирате парчета от стенописи. Колко стенописи от ХІ-ХІІ век има в страната?!

Пак повтарям, лек за това няма. И така се връщаме към темата за възпитанието и ограмотяването: обществото и особено поколенията, които растат в момента, трябва да разберат защо това е важно и кого ползва.

След като живеем тук, всичко това е тяхно национално наследство, което имаме ангажимента да съхраним и да предадем по-нататък във времето на следващите поколения. Те трябва да получат онова, което ние сме получили, ако не и повече, защото националното богатство трябва да се увеличава и развива.

- В Националния археологически музей до края на идната седмица все още може да се види гостуващата изложба „Римски мозайки от Капитолия“. Какъв ще е българският отговор? Какви съкровища ще покажем скоро в чужбина?

- По този въпрос има две философии, които винаги са спорили за приоритет. Едната е да изнасяме периодично есенцията от колекциите ни с културно-исторически паметници (най-експлоатирани, разбира се, са тракийските златни съкровища) във водещи музеи и центрове навън – „Метрополитън“ в Ню Йорк, „Кунстхале“ в Берлин, „Кунстисторишес“ във Виена и т.н.

Другата философия е, че паметниците на територията на нашата страна са неразривна част от културно-историческото наследство на България и ние би трябвало да привличаме туристи тук, за да ги виждат на място.

Според мен истината е някъде по средата, в разумния баланс. На този етап ние не планираме да върнем гостуваща изложба, но това винаги стои като опция. В момента по-скоро се опитваме да намерим средства за сериозен ремонт на сградата на НАИМ в центъра на София – джамия от втората половина на ХV век и паметник на културата със своите непрекъснати нужди от грижа и поддръжка. В разговори сме с правителството с молба за подкрепа.

Ще са нужни около 2,5 млн. лв. Столична община също ни помага много в решението на проблема. Ще се опитаме това да се случи следващата година, за да можем след 2 години, когато ще отбележим век от учредяването на БАН (а ние сме най-старият научен институт в страната, създаден от Богдан Филов по образец на Немския архитектурен институт) да имаме още един повод за празнуване.

- По време на ремонта музеят ще работи ли поне частично, или София временно ще остане без археологически музей?

- В интерес и на музея, и на посетителите е по време на ремонта работата да спре поне за 3-4 месеца. Колекциите трябва да бъдат специално опаковани и преместени от съответните зали. Това е сложен логистичен процес, който трябва да бъде решаван поетапно.