Обществото трудно приема реформи в система, в която ходещи хора решават съдбите на неходещи хора.

Нещо като „болен здрав носи“, само че „болен болен носи“.

С приемането на новия Закон за хората с увреждания се затвори един протестен цикъл от напрежение, попържни и обществени дрязги, който вълнуваше обществото в един не малък период от време. Допълнително приетият Закон за личната помощ също създаде, поне привидно, необходимия фундамент за успокояване на обществените драми в сферата на уврежданията, пише Труд.

На пръв поглед справедливо протестиращите майки, както и хилядите хора с увреждания, които са недоволни от системата, получиха ново „раздаване на картите“. То на теория трябваше да даде глътка спокойствие на всички ангажирани в сферата на уврежданията. Уви, на теория може и да няма разлика между теорията и практиката, на практика обаче разлика има. И то съществена.

Проблемът с новия Закон за хората с увреждания (ЗХУ), който отмени Закона за интеграция на хората с увреждания (ЗИХУ), е, че в него се постигнаха редица, да ги наречем, реорганизации. Дълбочинна и истинска реформа обаче няма. Постигна се един чисто политически консенсус, който остави всички организации и ангажирани личности в сферата леко разочаровани. Всеки получи по малко от исканото и по много от неисканото, но това е все пак водещ принцип при управлението на сложни системи – оставяш всички леко разочаровани, за да има равенство и политически баланс. Хубаво, но уврежданията са много по-дълбочинен въпрос, отколкото да кажем въпросите касаещи проблемите на пчеларството, които сигурно биха могли да се решават на принципа на всеобщото леко неудовлетворение. Този принцип по темата с уврежданията не работи и няма как да работи. Системата е изградена по начин, който не позволява реформа на съществуващото състояние.

Няма как да сменяш дограмата и покрива на къща, чиито основи са изгнили. Единственият начин е да събориш клатещата се сграда и на нейно място да вдигнеш чисто нова постройка, която да е способна да издържи бурите на времето. В основата на българската система на уврежданията е ТЕЛК, а новото законодателство не пипна този скелет в гардероба, който си носим от старата къща на социализма, далеч след като се преместихме в новото ни демократично жилище. ТЕЛК е система, създавана през 20-те години в Съветска Русия и днес вече почти век по-късно продължава да живее като вампир, който смуче кръвчицата на хиляди хора с увреждания. Създадената индивидуална оценка, която се въведе в новия закон, се базира на ТЕЛК, което автоматично води до извода, че ядрото на уврежданията остава медицинската експертиза – точно така, както е било преди 100 години от Балтийско до Берингово море.

Проблемите със Закона за хората с увреждания обаче не се изчерпват само с третирането на ТЕЛК като свещена крава, която не трябва да бъде пипана. Една от проблемите точки е, че законът трябваше да създаде усещане у всички ангажирани в процеса, че все пак нещо се случва, макар това да противоречи на обективната истина. Поради това се наложи да се направят няколко реорганизации в стил „късен Живков“. Местеха се отговорности от едно ведомство в друго, цели армии от чиновници трябваше да сменят бюра и кабинети. Ефектът, разбира се, клони към нулата, но активното Брауново движение даде нужното усещане за раздвижване на сектора. Общо-взето като в брадатия виц за Брежнев и политбюро, които се поклащали ритмично в спрелия влак, за да имитират движение. И само трябва някой да подвиква „тадуф-тадуф“ от време на време, за да е илюзията пълна.

Един пример за такава реорганизация в стил „късен Живков“ е необмисленото местене на отговорностите по отпускане на технически помощни средства от Агенцията за социално подпомагане в Националната здравно-осигурителна каса. Никой не може да даде членоразделен отговор кому беше нужно това упражнение, но за да се създаде илюзията, че влакът се движи, то се случи. В резултат на това наскоро хората в Министерството на здравеопазването и НЗОК дадоха ясно да се разбере, че те нямат нито административния, нито чисто организационния капацитет да поемат целия този процес. Към момента се очаква да официализират искане за отлагане на това местене на помощните средства. Стотици хиляди са техническите помощни средства (инвалидни колички и прочие), които се отпускат регулярно за стотици хиляди хора с увреждания. Към момента това се правеше от Агенцията за социално подпомагане, която има нужния опит и капацитет да администрира процеса понеже тъй или инак през нея минават всички други казуси в сферата на уврежданията.

Отвъд липсата на административен и технически капацитет, механичното и необмислено местене на помощните средства от АСП в НЗОК създава и други проблеми. Първо, здравно-осигурителната система е поставена в условията на хронично недофинансиране и е изправена пред сериозен социален натиск. НЗОК действа като черна дупка за обществен ресурс и имам аргументираното подозрение, че при вливане на средствата за технически помощни средства в здравната каса ще се получи преливане на пари от едни нуждаещи се (хората с увреждания) към други нуждаещи се (имащите нужда от медицинска грижа и скъпи медикаменти). Нещо като „болен здрав носи“, само че „болен болен носи“.

В основата пак е ТЕЛК, който ще казва какви помощни средства да се дават на хората с увреждания, но крайното решение каква да е сумата за тези помощни средства ще се взима в НЗОК, където пари по дефиниция няма. Второ, вкарването на помощните средства в НЗОК ще размие и без това тънката разлика между помощни средства и медицински изделия. А това ще създаде редица логистични и технически проблеми. Трето, тази реорганизация ще затвърди и без това мащабното медицинско влияние в сферата на уврежданията. Да, уврежданията имат медицински компонент, но човек с увреждане и човек със заболяване не са едно и също. Напротив – отъждестяването на медицината и уврежданията има също толкова негативен ефект, макар и с обратен знак, колкото има скъсването между социалния и биологичния пол. Както полът не може да бъде разглеждан при изолиране на социалните функции на пола от базовата биология, така и увреждането не може да се разглежда само от медицината при скъсване със социалната тъкан на проблема.

Как е в чужбина? Практика разнородна. В САЩ отпускането на помощни средства е оставено в сферата на решения на отделните щати чрез системата „Медикейд“. Проблемът е, че Америка е коренно различна в тази (и не само) сфера от Европа и механичното сравняване е трудно – там работи система за социално застраховане, при която в един щат може да се покриват целите разходи за една инвалидна количка, но в друг може въобще да не се покрива или да се плаща само частично. Във Великобритания тяхната здравна каса плаща за количките и помощните средства, но с едно голямо „Но!“ – по ясни критерии за ценообразуване, при спазване на индивидуалната оценка на потребностите на лицата и при пълна прозрачност на целия процес. Все условия, които няма яснота дали ще се случат у нас. Отделно в развитите държави ресурсът за помощни средства се пести – държавата ти дава пари за хубава количка, но като спре да ти върши работа, ти си длъжен да я върнеш на държавата, която я рециклира и я дава на друг нуждаещ се. Нашата система малко прилича на тази в Таджикистан – тамошният ТЕЛК казва какво помощно средство ти се дава, а здравното министерство гледа в тавана, умува, чеше се, където не го сърби и решава какво да ти даде. Прави обществена поръчка, купува количката или каквото там средство ти е нужно и ти го връчва.

Помощните средства са само един от проблемите на тези „живковски реорганизации“. Тепърва ще изскачат и други. Поради това мисля, че е дошло време за цялостна реформа на системата. Министър Петков изглежда съвсем разумен и почтен човек, но когато опита да проведе реформа и всички в системата му скочиха. Причината е, че обществото трудно приема реформи в система, в която ходещи хора решават съдбите на неходещи хора. Неприятна констатация, но такива са фактите. Но без значение дали ходещ или неходещ човек трябва да направи реформа, важното е, че такава трябва да се случи. Всичко друго е обречено да потъва в ямите на общественото недоволство. Това е един от парадоксите на политиката – макар и влакът да не се движи, той все пак може да дерайлира под напора на обществените настроения.