Поруганите маркери на паметта

Усещам тъга, лепкава тъга като черна боя да се стеле по душата ми винаги, когато, макар и много рядко, превъзмогнал вътрешната си съпротива, решавам да мина през подлеза пред Централна гара. А живея само на 50 м. от него. И не само заради окаяното му състояние, има и други занемарени места в града. Просто не искам ужасната, апокалиптична днешна картина да изтрива от съзнанието ми спомена за красивия  подлез от времето, когато беше построен. Уютен, с алуминиеви профили на тавана, Информационен център, РЕП с опашка за вестници, магазин за цветя, шумна кафе-сладкарница, телефонни кабини, гардероб, бръснарски и фризьорски салони. В него кипеше живот, гъмжеше от минувачи.

Имаше четири подхода. Пътниците от гарата, слизайки по широкото стълбище виждаха каменния медальон, който за щастие, стои и днес и  на който е изписано: Сексагинта Приста, Руси, Русчук, Русе. Два подхода са към улиците „Николаевска” и „Борисова”, а третият, преминаващ под „Борисова” отдавна не съществува. Затворен е с тенекиен похлупак, а пресичането на това кръстовище е много опасно, там няма дори пешеходна пътека. С по-елегантни капаци, изцяло е затворен близкия подлез в края на ул. „Цар Освободител” до Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите. Проектиран преди 40 години, в  Гаровият подлез имаше достъп  и за инвалидни и детски колички. Сега, когато това е задължително условие за всяка сграда и едва ли не за всеки тротоар, в този подлез вече няма такава възможност. Ако някой се излъже да  слезе с количка по специалния улей, долу ще се изправи пред желязна решетка. В стълбищата бе вградена отоплителна инсталация против заледяване на стъпалата, която отдавна не функционира. И само тя ли?  Тъмен, мрачен, с изтърбушен таван и висящ като парцали гипсокартон, с десетина работещи осветителни тела, този злокобен тунел трябва да се избягва по всякакъв начин, дори и с риск за живота. Сега там работят само бръснарският и фризьорският салон. Има два  Пенсионерски клуба, Билярд клуб и няколко помещения, превърнати в складове. Останалите са затворени с железни решетки. След 1989 г. по средната ос на подлеза по цялата му дължина бяха изградени пет остъклени търговски помещения, които повече от две десетилетия са заключени и празни.

Най-подтискащото е, че в просторната зала няма живот – истинско мъртвило. Рядко хора се осмеляват да влязат тук. Подлезът не беше само възможност за преминаване през него. Той беше първият в града, който авторите на проекта бяха успели да го превърнат в място, посещавано от гражданите. Недоумение буди, защо този централен подлез е занемарен от десетилетия, за него не се полагат никакви видими грижи, не му се вдъхва  нов живот. Трябва ли да чакаме някой Европейски проект да слезе на гарата, за да направи подлеза годен за хора?

Подлезът не е единствената гавра с Русе. Първо превърнаха кината в молове, магазини и заведения,  после събориха най-красивата част на хотел „Дунав” – стъклената  й сладкарница и механата „Дълбок зимник” под нея, за да построят търговски комплекс и жилища на специални хора, с форма на полукръгъл  девет етажен бастион, който се извисява над пет етажния хотел  и над сградата на Общината в съседство. През миналото лятото от север и от изток опасаха с крепостна стена (липсват само бойни кули) красивата Лятна градина  на същия хотел заради разширение, СПА център, подземни гаражи и т.н. и т.н. Пак щяло да има лятна градина, но тя вече няма да се вижда отвън. Опаковаха и изрисуваха като арт инсталация такъв паметник на културата като Застрахователно дружество „България”, проектирано от градския инженер Едуард Винтер, заключиха и занемариха Учителския дом - дело на архитект Спирос Валсамаки, също паметник на културата. Само със скудоумие могат да се обяснят премахването на старата Часовникова кула на ул. „Света Гора” в началото на ХХ в., събарянето на  турския затвор, в който са лежали български революционери и Стъклената будка през 70-те години на миналия век, а после и  знаковата за града сграда на хотел „Исляххане”.  През 1993 г. не се засрамиха да посегнат на историческия център на града – площад „Ал. Батенберг”. Там от 100 години нищо не беше пипано. На мястото на голямото двуетажно здание срещу Банка ДСК с железни балкони, книжарница, аптека, сладкарница и магазини построиха модерна бизнес-сграда. Тя е в пълна дисхармония с останалите старинни сгради – всичките  паметници на културата от края на ХІХ и началото на ХХ век. Ликвидираха най-хубавия Колодрум в България. Сега там (кой знае още колко десетилетия) стърчат бетонни колони. Събориха най-изящния от трите пасарела на брега на Дунава – 50 годишния  Вит мост, запечатан на хиляди романтични снимки. Новият ми прилича на сгънат дърводелски метър. Къде изчезна плаващия басейн „Лебеда”, построен от Корабната и закотвен под  „Рига”? Не можем да си кривим душата, направиха се и хубави работи в града. Но, докато някои леят сълзи за онзи Русчук, други, незнайно откъде дошли, незнайно с какво право, пред очите ни рушат безнаказано нашия РУСЕ. Градовете от Европа се гордеят със своите многовековни сгради. С изключение на три православни църкви, в нашия град останаха няколко сгради с над 150 годишна история – Управлението на желазницата (Кукленият театър)  и Старата гара, построени във връзка с първата жп линия Русе-Варна и т. нар. Къща на Калиопа.

Автор: Хачик ЛЕБИКЯН