Там, където израснах. Където винаги имаше любов, макар да бях с празни джобове, мръсна тениска, охлузени колена и със сълзи на очи защото трябваше да се прибирам привечер, когато тъкмо бия на футбол.

Когато баба ми ме търсеше всяка вечер, сготвила любимите ми картофи на огнището, а дядо ми ме приспиваше с приказки. Там, където нямаше злоба, а сръднята минаваше до първата череша или слива.

Когато обичах да се качвам на върха на дървото, за да стигна звездите, или да се любувам на природата, която е под мен.

Когато трябваше да спя на обяд, а аз искам да препускам по нивите с книга в ръка. Обичах тишината, защото разбирах света по-добре. Обичах вечерните игри и звуците на щурците, които бяха нашата музика.

Не обичах да се прибирам, защото не можех да заспя, развълнувана от приключенията, които ме чакат на следващият ден. Обичах вечеринките със старите баба, защото винаги разказваха интересни истории, докато нижем тютюн. Имаше моменти, в които копнеех да порасна. Да работя, да бъда самостоятелна и да разбера всички съвети на родителите си, които не осъзнавах.

Ето сега вече пораснах. Станах самостоятелна.

Разбрах тревогите и съветите на родителите си, но щастието и безгрижното детство си отиде. Вече не нося мръсна тениска. Колената ми са здрави. Джобовете ми са пълни и никой не ме търси, когато не се прибера за вечеря. Но вече ги няма гозбите на баба ми, нито приказките на дядо ми...

Годините не могат да се върнат, нито хората, които са напуснали тази земя. Остават само спомените и надеждата, че са там някъде на по-добро място, наблюдавайки и закриляйки ни...

Да пораснеш е най-големият капан и ако знаех, нямаше да падна в него, преди да ми е дошло времето...

С любов към детството и любимите хора!