Новините за мръсния въздух се превърнаха в ежедневие.

В 25 града нивото на финните прахови частици е над нормата 30 дни годишно. На фона на всичко това се оказва, че въглищата, с които съседът ви подгрява котел, може да са направени от стари гуми, предава bTV.

Старите гуми са суровина, която би могла да е полезна, ако се преработят както трябва и се върнат в икономиката.  Проблемът е, че за да се превърнат в чиста суровина, се изисква специална преработка, а и сериозни инвестиции. А още по-големият проблем е, че ако просто се заложи на голата печалба, даже и този, който прибира парите в джоба си, ще губи – дишайки.

Във видински склад без пробем се сдобиваме с 15 килограма въглища, направени от гуми. Милен, както сам се представя мъжът, който ни посреща, се хвали, че бизнесът му върви, а въглищата са много по-евтини от тези на пазара.

Ако не сте чували за втечняване на гуми – процесът е известен като пиролиза. Чрез изгаряне при липса на кислород гумата се превръща в газ, който след това се охлажда. Критиците на процеса са категорични, че при горенето се отделят много вредни вещества. На изхода на системата се получават основно газ, течно гориво и твърд остатък или сажди.

Всички те не са краен продукт, а отново отпадък, какъвто са били и гумите преди това. По закон отпадъците трябва да се предават за оползотворяване или обезвреждане на лицензирани за това фирми.  

Това явно не важи за „Енерджитрейд 2009” – фирмата от Новоселци, от която Милен взима саждите.

Управителят ѝ Людмил Цанов твърди, че не работи от 2016 г. Според регионалната екоинспекция в Монтана трябва да е затворил през 2014 г. Какво се е случвало междувременно, не е ясно. Не е ясно и защо уж обектът е проверяван, а не е било установено, че саждите ги няма.

От регионалната инспекция разбират от нас, че саждите от гумите вече са при Милен или по-скоро при хората, които са решили да спестят и да купят от по-евтините въглища.

Бизнесът на Милен се оказва напълно незаконен. Наблюдавали го от края на миналата година. „С помощта на местните власти в началото на февруари разбрахме, че там не е демонтирана все още инсталацията и сме предприели административно-наказателни мерки, които към момента не е редно да бъдат коментирани”, заяви Деница Славкова от РИОСВ – Монтана.  

След като си купихме 15 килограма въглища със скрита камера, започнахме да се интересуваме откъде е суровината, да питаме институции и дни по-късно заварваме цеха затворен. Виждат се обаче остатъците от гуми. Няма кой да ни отговори на въпроса знае ли всъщност какво произвежда и какво дишаме, след като се запалят псевдовъглищата.

И докато се опитваме да разберем кой и какво прави със саждите, случайно или не, автомобилът на екипа ни осъмва с нарязани гуми.  

С торбата въглища от Видин отиваме в акредитирана лаборатория, за да проверим всъщност какво точно има в тях. Изследваме ги като отпадък, тъй като стандарт за въглища от гуми няма. Резултатът – откриват се най-сериозни концентрации на цинк, мед и олово, а също така хром, никел и живак.  За късмет, няма от най-канцерогенните. Не е ясно обаче какво се случва, когато се запалят.  

Парадоксалното е, че не е съвсем ясно колко са пиролизни предприятия като „Енерджи трейд 2009”, които... не работят. Според Министерството на околната среда и водите, откъдето са разрешителните за преработка на гуми, има три предприятия, занимаващи се с това.  Едно има във Видин, но не познатото, а в Сланотрън, едно в Плевенско и едно в района на Русе.

Според регистъра на Агенция „Митници” с действащи лицензи за данъчни складове са двете видински инсталации.  

„Невинаги обаче продуктът, който се получава при този химичен процес, е пиролизно масло”, каза говорителят на Агенция „Митници” Тамара Влайкова.  

Химиците в България са категорични, че и горивото, и саждите, и газът, добити от пиролиза на гуми, съвсем не са продукти, които могат спокойно да се върнат в употреба.  

„В много от европейските страни тези инсталации за пиролиза бяха затворени именно заради тази причина, че от един отпадък в крайна сметка се произвежда друг отпадък”, коментира проф. Николай Дишовски от Химикотехнологичния и металургичен университет в София.

„Истината е, че в България има закупени доста такива инсталации,повечето са китайски. Естествено, на тези хора, които са купили такива инсталации, които са между 400 хиляди и 1 милион лева, няма да им е приятно, че трябва да си ги затворят”, допълва той.

Спорни са качествата и на течното гориво, добивано от пиролизата. Учените са категорични, че е нужна вторична преработка, при това в скъпи инсталации.

Старите гуми могат да се оползотворяват и по други начини. Могат да се ренегирарат и стават нови за втори път, за да се спести от купуване на следващ комплект, а и да не се изхвърли поредната гума на боклука.

Ако няма живот в гумата, тя може да бъде преработена механично. Механичната преработка на една гума всъщност я разделя на съставните й части, без да я пали и втечнява. Получава се метал, гранулат и текстил.

„Гранулатът например се използва за детски площадки, за спортни площадки за фитнес зали. Металът се изкупува от търговците на скрап. Текстилът се използва за изолации”, обяснява Иван Панчов, съсобственик за завод за преработка на гуми.

Според екоминистерството количествата гуми, които реално се рециклират, надвишава значително и пиролизата, и унищожаването в циментови заводи.

Оказва се, че държавата не може просто да забрани пиролизата на гуми. „Това е въпрос и на бизнес интерес. Всяко нещо, което отговаря на изискването по законодателството, може да получи разрешение като вид дейност”, посочи Антон Пейчев от МОСВ. 

С въглищата от гуми успяхме да изненадаме и еколози, които от години следят какво се случва с отпадъците у нас. „Има предпоставки за отделяне на много диоксини, които пък може да не ги помирисваме, да не ги усещаме, обаче те се трупат в нашите мастни тъкани и се предават на следващите поколения. Те причиняват доста сериозни ракови заболявания, нарушават развитието на младите организми”, заяви Евгения Ташева от „За земята”.

След като си тръгнахме от района, от регионалната инспекция съобщиха, че са запечатали хангарите на Милен. Дали обаче той е единственият, който се опитва да пробута стоката си на хората от най-бедния регион у нас?