Моят девиз е „Свобода или смарт!“

Дигитализацията в България е едновременно бедствие, авария и катастрофа. Това ние много добре го знаем. Няма нужда да ни тестват със съобщения за тревога. Ние и без това денем и нощем живеем, тествани от реклами, докато някой от нас не издържи и наистина отиде да си прегледа простата, за да има гарантирано силна струя, пише Труд.

А кои сме ние? Ние сме поданиците на електронното правителство, ние сме крепостните селяни на Министерството на електронното управление. Ние сме гласоподавателите, които застават пред малките венецуелки „Смарматик“, дето някой ходи тайно да им се снима кодовете и да ги качва на флашки. Ние сме пациентите с електронни рецепти на Здравната каса и аптекарските клиенти със сменен код на антибиотика. Ние сме учениците с електронни извинителни бележки и децата от първо до трето електронно класиране за детските градини. Ние сме шофьорите, които получават електронен фиш на КАТ и дето три пъти вече ни предупреждават, че от октомври ще започнем да получаваме есемеси с глоби, пък то взе, че стана ноември. Ние сме и ползвателите на системата от умните светофари и като пешеходци, водачи на автомобили, на велосипеди и на тротинетки виждаме как умните светофари пускат зелена вълна, но не за нас, а за кортежите на управниците. Ние сме и чакащите по спирките, които гледаме брояча, че автобусът идва след 3 минути, а той идва след 10.

Всички ние, изброени дотук, а и още много други дигитализирани като нас, сме абонати на всевъзможни мобилни и кабелни оператори, оперират ни с всякакви операционни системи. И докато лежим на операционната маса, режат ни без упойка, тече сиромашка кръв, а членовете на операционния екип флиртуват и се пощипват. Когато ни зашият, те са оставили сред нашите вътрешности техните дигитални скалпели, ножици, пинсети и щипци.

Кои са те - дигиталианците? Тези, които искат цял живот народите да слугуват на техните електронни нововъведения и системи. Тези, които са завършили Академия Телериг и пишат софтуерни програми, а пък не са прочели даже една книга за Винету през живота си. Сигурно в Телериг им преподават „Война и мир“ и „Престъпление и наказание“ като кратки електронни съобщения, които да се събират в „Туитър“.

Това са тези, които показват в рамка дипломи от Харвард и смятат, че са по-върховни и от най-върховния закон, каквато е Конституцията. Те пишат програми за лекарства, за банки, за данъци и осигуровки... Даже за ушни марки на кравите, а не могат да различат крава от биволица, овца от коза, кокошка от гъска, домат от чушка. Моля ви се – това е предимство, те са IT-сектора, да не би да са някакви селяни.

Дигиталианците могат да изгледат докрая филма с Оскарите „Всичко, навсякъде, наведнъж“ и да го похвалят възторжено, но нито като деца са си играли на Карлсон и Дребосъчето, нито на Пипи Дългото чорапче, Томи и Аника, нито като тийнейджъри са чували какво е „Спасителят в ръжта“ и „Да убиеш присмехулник“. Те пускат „червеи“, за да заразят компютрите и смартфоните ни, да ги командват дистанционно и да атакуват сайтове, в които не им харесва какво пише. Или за да се докопат до електронното ни банкиране и да ни окрадат.

Този нисък естествен дигитален интелект ражда и калпави софтуерни програми. Той произвежда тролове и фалшиви новини. Калпавите му количествени натрупвания водят и до създаване на нискокачествен изкуствен интелект.

Невежество – твоето име е смарт! Няма какво да се учудваме. Самият академик Николай Денков, който е бил и министър на образованието, заслужава двойка по литература. Защото слага в един кюп Бай Ганьо и положителния герой Андрешко. Сигурно навремето е чел много за свободните валенции, но не му е стигнало време за четене с разбиране на разказа на Елин Пелин. В него един селянин с каруца от Шоплука връща такива като Денков, Кирчо, Кокорчо, техните авери от сглобката, че даже и колегите им с вълчите кожуси от опозицията в същото блато, до което всички те са докарали държавицата. И да – като искате да секвестирате житцето на Станойко, докато крадете като 300 дяволи, не в блатото, а току виж дойдат шопите със сопите. И тогава: „Жална ви майка!“, ще им отговори тъмнината във финала на разказа.

Ще речете: „Стига си попържал – кажи твоето решение!“ Моето решение е лично и просто, ако ви се вижда страшно, не го правете. То се нарича: „Свобода или смарт“. Телефонът ми е с копчета, защото вече не ги правят с шайби. Не съм му активирал интернета. Не желая да получавам непоискани търговски съобщения. Не желая да получавам съобщения за бедствия, аварии и катастрофи. Не желая да ме известяват, че имам глоба от КАТ. Нямам електронно банкиране. Гласувам с хартиени бюлетини, а не на машина. Нямам фейсбук. Чета книгите на хартия, не на „Киндъл“. Ако бях ученик, нямаше да се извинявам отсъствията с електронни бележки. А когато госпожата ме попита защо закъснявам за час, щях да ѝ отговоря: „Спрях се да приказвам с Хъкълбери Фин.“