В началото на седмицата, почти незабелязано покрай първите дни на новия политически сезон, премина съобщението за починала 31-годишна жена след травми след побой в с. Върбица (обл. Враца).

При аутопсията е установено, че смъртта й е настъпила поради тежка гръдна травма и мозъчен кръвоизлив. А заподозрян за престъплението е 48-годишен мъж, с когото жената е живяла на семейни начала.

Колко са случаите на продължаващо с години домашно насилие никой не знае - МВР не води подобна статистика, няма и регистър. А много от подаваните сигнали потъват в отчетите като "битови проблеми".

За "битовия проблем", за страха, безизходицата, липсата на съпричастност и защита разказва Деси, предава Дневник.

Тя все още е жертва на дългогодишно домашно насилие. И се бои от следващата среща с насилника:

Защо обявен за общодържавно издирване бивш затворник може свободно да идва и да тормози родителите и роднините ми, да ги заплашва с убийство, да упражнява насилие? Защо от затвора успява да звъни, да пуска съобщения и да заплашва? Защо и сега пак от затвора е разбрал града, в който се укривам, къде работя? Защо държавата е неспособна да спре един човек, да спре дългогодишното насилие срещу мен и семейството ми?

Това са част от въпросите, които си задава Деси.

Опитите й да се раздели с насилника, с когото живее на съпружески начала, започват още през 2013 г., когато синът им е на една година. Побоите, скандалите, на които детето става свидетел още от раждането си, я карат да реши да се махне. Получава и първата заповед за закрила.

"Още тогава разбрах, че държавата ти дава просто един хвърчащ лист. Явно се предполага да го размахвам пред човека, който налита да ме удря за пореден път, и той да се спре. Защото никой не гарантира действието на заповедта", казва Деси. И така под заплахи за живота и здравето на нея, на семейството и роднините й мъжът успява да я принуждава да се връща при него всеки път, когато тя избяга с детето.

А след всеки неуспех тя се чувства още по-беззащитна. "Всички знаеха и никой нищо не можеше да направи. Никаква помощ не получих. След сигналите в полицията ме пускаха и казваха да се оправям. Според мен полицаите не разпознават проблема. Казваха: "О, битово нещо", вдигат ръце и толкова".

Опитите да се спаси продължават години - до края на 2016 г. След поредното насилие Деси си изважда заповед за незабавна защита. И тя обаче не възпира мъжа да я преследва - причаква я пред дома на баща й, чупи стъклото на колата й и започва да я удря. Полиция не дойде, макар да бе повикана, наложи се да намеря сили и без да слизам от колата, се закарах пред районното, да ги моля да си свършат работата, казва тя.

„За всичките години имах сигнали в полиция и прокуратура, имах издадена заповед за защита, кварталните бяха уведомени, имаше образувани досъдебни производства. Не разбирах какво още трябва. А насилието продължаваше", разказва Деси. Може би ако имах повече подкрепа, повече психологическа помощ, съдействие, щях да се справя по-бързо, по-лесно да се реша и да избягам, смята тя.

Всичко трябвало да прави сама

Потърсих психолог, той работеше към фондация, оказваща подкрепа на жени в моята ситуация. Оттам й разясняват, че може да получи безплатна подкрепа при определена процедура. Психологът я насочил към кризисен център, където тя живее и в момента, максимално далеч от родния й град. "Много трудно стигнах до кризисния център и в интерес на истината за всички години полицаите и институциите не ми казаха, че има такъв вариант", спомня си тя.

В опитите за измъкване Деси не може да разчита дори на семейството, сестра си и баба си, макар да имат добри взаимоотношения. Страх я е, че ги излага на опасност. И се оказва права. След като не може да стигне до нея и да я открие, мъжът й започва системен натиск върху близките й.

Макар мъжът да е обявен от октомври 2016 г. за издирване заради досъдебно производство, а също и за влязла в сила присъда, той не е открит до септември следващата година. Период, в който той обаче не спира тормоза - влиза в дома на майката на Деси, пребива я, отправя закани към близките й. За всичко това те сигнализират всички компетентни органи, издирващи към онзи момент мъжа. И въпреки че са подавали сигнали, въпреки заповедта за издирване, дълго време той не е заловен.

„През всичките години той знаеше за колко време ще дойде полицията. Пребиваше ме, вандалстваше, тормозеше роднините ми и докато дойде патрулката, вече го нямаше", казва Деси. И е убедена, че над него е имало „чадър”.

Тъй като е бил защитен свидетел по дело, в което е свидетелствал срещу хора от групи за разпространение на наркотици. "Средите, в които се движи, както и това, че има подкрепата на влиятелни "партньори", ненаказуемостта през годините му дава увереността на човек, който може да остане безнаказан", казва жената.

А аз имах адвокат, имах заведени дела, имах ограничителна заповед, абсолютно всичко, което зависеше от мен, и пак сякаш нищо нямах, допълва Деси.

Сега мъжът е в затвора. Но това не успокоява Деси и семейството й.

При първото явяване на делото ми костваше голям ужас да се изправя лице в лице с него, спомня си жената. А адвокатът й разказва, че тя от притеснение дори е забравила на колко е години. Деси казва, че не среща и голямо съдействие от страна на прокурора – назначеният прокурор не се явява в деня на делото и бива назначен друг, който обаче се оказва общ познат на Деси и мъжа. Поискахме отвод на прокурора, но съдийката не уважи молбата ни, разказва жената.

През цялото време, докато е задържан, мъжът изпраща на Деси съобщения, електронни писма. Въпреки сигнала до Софийския затвор проверката не открива телефон или друго средство за комуникация. До края на деня получих друго съобщение от него, в което пишеше: "Десиславо, все мирни ги правиш!", спомня си Деси.

Той вече знае в кой град съм се укрила и къде работя, нищо че е в затвора, казва Деси. И се пита откъде изтича тази информация, кой има право да му я даде, защо мъжът все още има толкова лостове?

Страхува се от следваща среща.

Обяснява защо говори публично - за да вдъхне надежда на себе си и на други в нейното положение. Защото знае, че в такава ситуация изглежда почти немислимо да се излезе от омагьосания кръг. Но все пак е възможно.

А и все някога държавата трябва да си влезе в ролята случаите са толкова много, не може да си затварят очите, допълва тя.