Ако срещнете дребна белокоса жена в ж.к. „Меден рудник“ в Бургас, която ви иска левче за хляб, не я подминавайте.

Тя наистина е гладна и наистина ще си купи хляб, пише Burgasinfo.

Ако преди това синът й не я пребие и не й вземе левчето.

Не, тя не е просякиня, тя е човек, който няма друг изход, освен да проси и да търси човешката милост.

Историята на Марийка Стойчева може да е историята на много самотни жени, които са на ръба на мизерията на и крачка от улицата, от която изходът е само смърт. Но тя не се предава. Боса, с летни чехли в студа и сако, подарено й от някой милозлив човек, останала само с един зъб в устата, все още се усмихва. Макар и тъжно. Плашеща усмивка по едно лице, което някога е било красиво, а сега е набраздено от бръчки.

"Родих на 18 години. Бях много щастлива, но една сутрин се събудих и бебето беше починало в съня си. Това беше голям удар за мен. Дълго време не можах да се съвзема. Дълго време го сънувах…

Оттогава не нося черно. Струва ми се лоша прокоба.

През 1984 година се омъжих и се роди Живко. Мъжът ми беше страхотен човек, висок, красив, мил, само че не даваше и една стотинка за домакинството.

Аз плащах всички сметки, аз купувах дрешки за детето, аз пълнех хладилника. Когато отворех дума за пари, все нямаше.

Добър човек, не пиеше, не пушеше, но само един недостатък имаше – свидеше му се. Накрая разбрах, че си внасял цялата заплата в ДСК, а от мен искаше пари и за билетче за рейса.

Омръзна ми да му слугувам и се махнах. Заедно с детето.

Живко беше болнав. Имаше му нещо на едната клапа на сърцето. Треперех над него. Може би го разглезих повече, но дете ми е. Единствено. Тогава работех в стола на пристанището, почти целият ми живот е минал там.

После се пенсионирах и започна страшното.

Живея в общинска гарсониера. Плащам си наема, тока, но пари за храна не остават. 260 лева ми е пенсията. Зимата не включвам печка, стоим и се завиваме с одеала. Ядем предимно хляб и картофи. Но в края на месеца свършват. Живко беше с пенсия по ТЕЛК, но не му я подновиха. Има много заболявания, освен това и психическо. Изпада в гневни състояния, става агресивен. Не помня каква му е диагнозата, но сега му отрязаха ТЕЛК-а. А той не е добре със сърцето, с бъбреците. Намерихме му работа, но припадна, когато вдигал едни кашони.

Безпаричието го изнервя и него. Като се ядоса, ми посяга. Удря ме по лицето, по главата, но аз му прощавам. Дете ми е. Нямаме пари за лекари, за експертизи, за лекарства. Като буйства, му давам валидол за сърцето…"

Марийка е кандидатствала за социални помощи, но не са й приели молбата. Искала е и да получава продукти от Червен кръст, но и там я отрязали. Като ме видят и все твърдят, че документите ми не са наред, плаче жената.

Когато много огладнеят вкъщи, отива в църквата в „Меден рудник” и там намират храна за нея. Оставено жито за помен, парче от питка от кръщене…

Най-много ме морят глада и водата, въздъхва жената.

От три години крановете в дома й са сухи. Водомерът е махнат, а водата спряна. Заради предишни дългове. Тя няма пари да ги плати и тече дело. През това време носи с кофи и туби вода от добри съседи, за да могат да се поизмият вкъщи. Давам по един лев и те два дни ми дават да си налея вода, твърди жената.

И нова самотна сълза се стича по лицето й.

Не искам много. Искам да имам пари за хляб и за лекарства на сина си. Но те и за хляб не стигат. Често заставам пред някой магазин и моля хората да ми дадат левче. Много рядко някой ми дава. Искам да честя някой вход, но местата са заети. Искам да лекувам детето си, но не мога.

Толкова много ли искам?

Не. Не е много.

И ако някое човешко сърце трепне от историята на Марийка ето и адреса й:

„Меден рудник” бл 469, вх Г, ет 6.

Телефон няма…