Преди малко прочетох пост на Росен Карамфилов, който живее в инвалидна количка. Да живееш в инвалидна количка, това е проклятие в България

Стотици пъти съм бил свидетел как целият свят, често и Господ слиза от небето да помогне на своите ангели. Така западното общество, често подигравано от. българското, че било пълно с "толерасти, чернилки, гейове...", абе, боклуци един вид, нарича своите инвалиди, усмихва им се и всячески гледа да им помогне. Наблюдавал съм сцени, които особено в началото на емигрантския ми живот са ме разплаквали, съпоставяйки ги с подобни сцени в родината ми.

Усмивки, протегната ръка, да, радост от едната страна, че можеш, че трябва да помогнеш на детето на Бога. И жестокост, грубо незачитане достойнството на другия, болния, в моята държава.

Ето, чета текст от Росен и треперя!

Защо бе, българи? Защо бе, хора?

Вече 32 години сте свободни, вече 14 години сте пълноправни членове на Европейския съюз, ако не наяве, поне на филми, на видео виждате как оплюваните от вас западняци протягат ръка, а вие протягате зъл език и измъчвате и без друго ударените от съдбата...Защо?

Ето, чуйте Росен!

Чуйте го, но със сърцето си.

Ако все още имате сърце, а не парче лед...

"Историята, която ще разкажа сега ми се случи вчера, но ми трябваше малко време да я осмисля, за да успея да я опиша. Вчера бе един от малкото дни, в които моят личен асистент отсъстваше от работа, при това бе инцидентно. С моята любима Ана излязохме да се разходим сами.

И преди сме го правили, но този път решихме да се качим в автобус. Автобус 27 в посока метростанция Мария Луиза. Та - спира автобуса, ние молим шофьора да спусне рампата, за да се кача. Никаква реакция от негова страна. Ана спуска сама рампата. Слава богу - двама непознати помогнаха. Качихме се. На слизане шофьора отсича: "Няма да мога да спусна рампата, забранено е, не може, ще опре на тротоара!" Казвам на Ана да не го слуша въобще и да я спусне. Спуска я. Няма никакъв проблем с опирането в тротоара, естествено. Слизаме.

Оттам - на метростанция Мария Луиза идва следващата пречка - бариерата за минаване на инвалидни и детски колички не функционира. Билетът не може да се чекира. Който минал - минал. Добри хора от другата страна на бариерата някак си ни отвориха. Охраната, естествено, ни лук яла, ни лук мирисала. Въобще не се появи да се извини дори.

После си направихме една хубава разходка по "Витошка" снимката под тази публикация е вчерашна, да не речете, че си измислям, имам и свидетели. За пореден път питам - ако бях сам, ако я нямаше Ана, ако го нямаше асистента ми, чиято заплата държавата покрива до половината, аз какво щях да правя в един ето такъв обикновен ден в българската действителност?

Как бих могъл да бъда независим от чужда помощ, какъвто съм бил в продължение на осем месеца, докато следвах във Виена? Къде е София, къде е Виена, ще речете... Това са оправдания. Оправдание за нечие нежелание да интегрира различните в обществото.

В заключение искам да завърша с факт, който преди малко Ана ми сподели. Рампата за колички в трамвай номер 11 съществува, но не се ползва, защото е закована. Точно така - закована. ЗА-КО-ВА-НА. Като бъдещето ни, за което на родината грам не ѝ пука и никога не ѝ е пукало.

Омръзна ми само аз да вдигам глас. Тук имам пет хиляди контакта. Бих се радвал ако поне една трета от вас, споделят този пост на стените си. Останалото е апатия, безхаберие и безучастност. Все неща, които не са ми в кръвта.

Столична община Център за градска мобилност - благодаря за вниманието."

Колко хубаво го каза Росен!

Закованата платформа в трамвай номер 11...

Страшната метафора на майка България.

Майка...

Кой, как и кога ще я разкове?

Сега милиони се надяваме на това красиво момче Кирил Петков и още неколцина около него да сторят това. Но как те ще направят това, ако всички мълчим и махаме с ръка - от мен нищо не зависи...

И с мълчанието и неглижирането забиваме поредния ръждясал гвоздей във вече закованата здраво платформа на трамвай номер 11...

Закованата съвест на България.

Тъжно.

Но истина, нали?

Дръж се, Росене, дръж се моето момче! Имаш твоята мила Ани. Която напук на хорската грубост тика твоята количка на Живота! Имаш оня, другия свят. Осмиван у нас, но усмихнат към ангелите на Господа. Имаш и него, самия Господ!

Живей!

Димо Райков