Една от странните особености на българския обществен и в частност политически живот е склонността да се забравят важни факти и обстоятелства.

Избирателите забравят какво са им обещавали политиците и отново гласуват за тях - или за други, но от същата лъжлива порода. Политиците забравят какво са казали преди година или дори преди месец и започват да твърдят обратното. Не една и две публични личности забравят откъде са тръгнали и в какво са се клели и без капка свян пренаписват изцяло биографиите си, пише Александър Маринов за Банкеръ.

Някой би казал, че страдаме от някаква специфична, национално заразна болест, поразяваща колективната и индивидуалната памет. Разбира се, всеки случай е особен, понякога и възрастовите изменения имат някакво отражение. Но често не става дума за здравословен, а за морален проблем - зад видимостта на амнезията се крие съзнателно преиначаване на истината с цел лична или партийна изгода.

Последният типичен пример ни даде премиерът Борисов по повод на реакцията на БСП след предявеното обвинение към Елена Йончева за пране на пари. Думите му бяха: "Когато Цветанов го обвиниха по времето на мандата на БСП, ние какво казахме? Нека прокуратурата и службите да си свършат работата. Ако има виновни, да бъдат наказани. Да сме обвинили тогава някого?". Да, но същият този Бойко Борисов през май 2013-а каза ни повече, ни по-малко следното: "Толкова бърза прокуратура и в мечтите си не съм виждал. Загубихме 5-6 % заради скандала с бюлетините в Костинброд. Когато стане ясно, че те не са били за експедиция, някой от прокуратурата трябва да изгори. Думата "прокуратура" не искам да я чувам, защото след всяка моя думичка има реакция. Не искам да говоря."

Обвиненият, но след това щастливо оправдан Цветан Цветанов през юни същата година бе още по-категоричен: "Всичко, което се случва, е лично - лично от главния прокурор, лично от Делян Пеевски. Човек може да си помисли нещо. Когато говори Пеевски, следва действие на прокуратурата."

Не би било справедливо да упрекваме в политическа амнезия само гражданите за европейско развитие на България и техния предводител. Навярно мнозина си спомнят, че след избухването на скандала около набъбналите разходи за хидровъзела "Цанков камък" през 2015-а ръководството на ДПС излезе с нарочна позиция. В нея се заявяваше: "Д-р Доган не е и не следва да бъде свързван с проекта "Цанков камък", чийто консултант не е и никога не е бил." Хубаво, но пет години по-рано Камен Костадинов, тогава влиятелен депутат от ДПС, защитаваше обратната теза: "Доган е един от идеолозите на построяването на "Цанков камък". Това, че е философ по образование, не му пречи да се занимава с язовири и хидровъзели."

Социалистическата партия също не е имунизирана срещу провали в паметта. Когато вторият му мандат бе напът да приключи и се очертаваше да се върне в БСП, Георги Първанов направи сензационното разкритие, че през 2005 г. тогавашният лидер на левицата Станишев му е предлагал поста на министър-председател. Самият Станишев, разбира се, нищо подобно не си спомни: "През април 2005-а ясно заявих, че ако БСП спечели изборите, аз поемам отговорността да бъда министър-председател. След това никога друг вариант не съм обсъждал." За "преди това" нищо не спомена.

Но нека не се ограничаваме само в политическите среди. Склонност бързо да забравят проявяват и бизнес лидерите. Например през юли 2017-а Асоциацията на индустриалния капитал в България излезе с остро прессъобщение, обвиняващо "социалните партньори" (т.е. лидерите на КНСБ и "Подкрепа"), че са си позволили "по съвършено долнопробен начин да сложат в устата на г-н Васил Велев изрази, които той не е употребявал, в частност, че работниците са били наречени мързеливци и търтеи". Проблемът е в това, че само два дни по-рано (покойният) Божидар Данев, председател на БСК, казва на пресконференция: "Ставаме все по-мързеливи, все повече с ниски умения и компетентности, които пъдят инвеститорите. Цитирам господин Васил Велев, ние действително възпитаваме търтеи, които непрекъснато искат, без да дават."

В някои още по-деликатни случаи амнезията е не само разбираема, а може да се каже жизнено необходима. Такъв бе казусът с прословутото черно тефтерче на бившия шеф на Комисията за установяване и предотвратяване на конфликт на интереси Филип Златанов. В него на много места фигурираха указания "да се удари" и "да се оправи", а като автори на поръчките бяха записани лица с инициали Ц.Ц., Б.Б. и И.Ф. Чии са тези инициали Златанов така и не можа да си спомни.

Много смешно става, когато политиците така се увличат в новите си роли, че забравят (или преправят) собствената си биография. Бойко Борисов много пъти е заклеймявал "бившите комунисти", а неотдавна депутатът от ГЕРБ Десислава Атанасова патетично заяви: "Парадоксално е председателят на БСП да говори за свобода на словото, а нейната партия да е пращала хората с различно мнение в лагери." Добре, но нали самият лидер на ГЕРБ е бил член на БКП (и дори се уволни от МВР с мотива, че не иска да се деполитизира), както и редица други видни фигури на управляващата партия. Парадокс наистина има, но той се състои във факта, че в ръководните органи и парламентарната група на ГЕРБ установяваме повече (бивши) членове на БКП, отколкото в тези на БСП.

Днес мнозина се обявяват срещу популизма и предупреждават срещу "диктата на улицата", плашат ни със "стихията на тълпата". Да, но както помним, крачката от "яростта на тълпата" до "справедливия гняв на народа" е много къса. И зависи от това, срещу кого е насочен въпросният гняв. Както посочват някои очевидци на драматичните събития около парламента на 10 януари 1997 г., били са изказани реплики от рода на: "Нищо толкова не се е случило. Приемам нападението на НС като една демократична изява" (Марио Тагарински) и дори "Във всички цивилизовани страни, когато има демонстрации, се изпочупва по нещичко" (Филип Димитров). По зла ирония на съдбата малко по-късно същия ден бе счупена главата на самия Филип Димитров.

Примерите могат да продължат, но проблемът е ясен и съвсем не е за подценяване. Паметта за думите и делата на политиците и другите публични личности е важна. Не защото трябва да търсим виновници и изкупителни жертви, а заради необходимостта за употребата на властта да се носи отговорност. Липсата на отчетност и отговорност породи у властимащите крайно опасното (включително за тях самите) чувство за ненаказуемост. Когато мислиш, че можеш да обещаеш всичко, а да правиш точно обратното, провалът - и личен, и обществен - е неизбежен.

Другата важна причина да помним и да искаме отчет за казаното и направеното е епидемичното разпространение на двуличието и хамелеонщината. Твърде много хора пренаписаха биографиите си, като прибавиха отпред по едно "анти", но си останаха същите безогледни кариеристи. Плюха без капка угризение на имената и делата на родителите си и това не е само лична и семейна драма. Те и днес са готови да предадат и продадат всичко - и професионална общност, и държава, и родина - в името на личната изгода.

За съжаление именно такива хора днес преобладават в основните демократични институции на обществото. А обществото вижда това и реагира адекватно. Да вземем за пример парламента - ако само 8 на сто от българите имат доверие на Народното събрание, защо се учудваме, че все повече хора се замислят за алтернатива на прогнилата партокрация?