Това е твоят път – този, който само ти можеш да извървиш и само на теб ти е предоставен. Дишаш дълбоко и знаеш, че може и да е страшно. Може и да е самотно, и да е отчайващо, но пък къде не е?!

Ние, българите, имаме сериозен проблем с излизането от родното място. Казвам го като българка, защото сама у себе си усещам с колко трагизъм неусетно натоварвам идеята за тръгване от България.

Казва се Дина. Трябва да е на трийсет и нещо, смугла млада дама с тъмни сърнешки очи и точно толкова малко и хубав грим, за да ги подчертае. Срещам я в Милано. Работи за компания, която дистрибутира различни козметични марки в Европа и Азия. В града е от девет години, а четири години преди това е учила в Германия. Знае немски, английски и перфектен италиански. Родният й език е български, който от време на време говори с едва доловима, но много приятна италианска напевност. Притежава онова възпитано спокойствие на западноевропейците, което те кара да се чувстваш уютно и приет с уважение. Дина е стопроцентов човек на света, защото знае, че утре може да отиде да работи и живее навсякъде. Иначе родом е от Казанлък.

Дина трябва да е от онези деца, които преди петнайсетина години тръгнаха да учат по света. Знам със сигурност как е започнала пътя си от Казанлък и мога в детайли да си представя това отпътуване. С родителите, които някак са скалъпили семейните финанси, за да подкрепят детето да учи. С роднините, които притеснено стоят на гарата и дават по някой и друг съвсем ненужен съвет и се опитват да поддържат момента весел. С майката, която току попридърпа някой цип на чантата, а после сконфузено гали дъщеря си по бузата и дълго тайно я гледа отстрани. С бащата, който нервно си допушва цигарата и се чуди как точно да я глътне тая буца в гърлото… И Дина е тръгнала. Със сигурност е била и уплашена, и тъжна, и любопитна. Със сигурност е имала моменти, в които й се е искало да зареже всичко и да се прибере у дома, където всичко си е твое и наоколо винаги има някого, на когото да подпреш тъгите си. Чувствала се и сама, било й е и плачливо, броила си е центовете и в края на месеца е яла паста с кетчуп, за да не притеснява техните. Но е успяла. При това без да остави у себе си и следа от толкова типичния български драматизъм относно напускането на нашето си място, на „родината“.

Ние, българите, имаме сериозен проблем с излизането от родното място. Казвам го като българка, защото сама у себе си усещам с колко трагизъм неусетно натоварвам идеята за тръгване от България. И не става дума за онези малки туристически бягства, които те зареждат с възстановителната доза жизнена свежест. Става дума за преместването, за усядането някъде другаде, на нечие непознато място, където трябва да създадеш дом, да си направиш познанства и евентуално да изградиш приятелства. И, да, да вършиш куп битови, ежедневни неща като да си купуваш храна, да си плащаш сметките, да намериш своите си места в чуждото пространство и да се опиташ с времето да станеш естествена част от него.

Страхът от точно такова преместване на нас ни е генетично заложен. Затръгва ли някой за дълго нанякъде, няма начин дълбоко в него да не зазвучи „Я кажи ми, облаче, ле, бяло“. От двайсет години, когато на летището изпратихме най-близкия ми братовчед за Америка, дори първите думи на тази толкова българска песен ме разревават. Пък стигне ли се до момента, в който майката пита облачето за своето чедо мило, направо съм ред сълзи, ред сополи и хлипания като в индийски филм. Отсега, само като си помисля как дъщеря ми след има няма три-четири години ще тръгне да учи някъде по света, очите ми се наливат със сълзи и колкото и рационално да се опитвам да приема този всъщност ужасно хубав факт, не мога да се изолирам от извечната славянско-българска тъга. И, разбира се, да си представям всички онези ситуации, в които тя ще има нужда от близки хора, а точно аз няма да съм там. Като че съм deus ex machinа, който магически ще се появи в средата на най-неразрешимия проблем, за да сложи нещата в ред. Мисля си за всички тотални глупости, които аз някога съм правила, при това живеейки на три спирки с автобус от дома на майка си, и ги прожектирам върху дъщеря си. То не са забравени горящи свещи, то не са незаключени врати, то не са включени ютии, изгубени ключове и съмнителни приятелства… Опитвам се да си представя малкото си момиченце в онзи голям, европейски или американски свят, където нямаш на кого да приревеш за нещо и някак винаги си чужд.

Така си го мисли онази, драматично българската част от мен. Другата знае със сигурност, че това изобщо не е така. Защото и там градът си е град, а хората са хора. Трябват ти само няколко месеца, за да построиш своя си ред и да превърнеш чуждото място в свое обиталище. Става по малко, с делничните неща. С фурната, в която хлябът ти харесва. С кафенето, където знаеш името на сервитьора и той знае твоето. С магазина за плодове и зеленчуци, където всеки път ти подаряват по един банан или ябълка. С момчето на отсрещния балкон, което ти помахва, когато си пиеш кафето на своята тераса. Със съседката на втория етаж, която всеки път, като те види, ти се усмихва. С шумовете от живеещите над теб, с които постепенно свикваш, с камиона за боклук, който винаги минава нечовешки рано, с тряскането на външната врата, което чуваш в просъница. И с традиционните семейни скайп срещи в неделя вечер, когато в рамката на компютъра ти се събират различни роднински конфигурации, за да ти разкажат кой какво що, а и ти да им опишеш малко от твоето ново „вкъщи“.

В идеята за преместването всъщност има ужасно много енергия. Да оставиш рутината на тукашното и да я замениш с чисто новата страница на това, което предстои да направиш, е несравнима с нищо батерия. Прилича малко на самото събиране на багаж. Чудиш се какво точно да вземеш и някак мислиш, че от нищо не можеш да се лишиш. Трупаш, пренареждаш, групираш, обмисляш, префасонираш и в крайна сметка създаваш своята голяма планина от ненужности, която държиш да потътриш след себе си. На тръгване всичко познато изглежда по-хубаво и ти е по-скъпо. Като някакви разревани героини от любовен сериал тукашните ти неща са те хванали здраво с две ръце за глезените и държат за нищо на света да не те пуснат. Тръгването в нашите български души тегне като някаква тежка прокоба, която те изолира от свидното ти и те прави ничий. Връщането назад почти не е възможно в представите ни, а ако е, обикновено се свързва с провал. Да бъдеш някъде другаде и там да си значим, е успех, за който цената, поне в чувствителните ни на тая тема български сърца, е тежка самота. Чужбината е „пуста опустяла“, а мъката по България е константа, чийто ръбове от време на време притъпяваме с някоя направена с чужди продукти компромисна мусака и донесена от родината палка луканка. Казвам го без всякаква ирония.

После идва денят. Оставяш на перона омърлушената група роднини, пиеш глътка вода, сядаш и всичко започва! Това е твоят път – този, който само ти можеш да извървиш и само на теб ти е предоставен. Имаш целия свят пред себе си и единствено от теб зависи докъде ще се опиташ да го опознаеш. Дишаш дълбоко и знаеш, че може и да е страшно. Може и да е самотно, и да е отчайващо, но пък къде не е?! И кой гарантира, че там, в родната ти къща и с близките ти хора, това няма как да се случи. Границите носим у себе си и те могат да ни направят затворници и в най-свидното ни място.

Затова, момчета и момчета, тръгвайте! Бъдете сигурни, че можете и без тази дреха, и без тези обувки, и без тази книга и без тази снимка дори. Оставете вещите да пазят познатото и опознайте новите си места с чисто сърце и чувства. Скачайте, напускайте, пътувайте, местете се от място на място, градете малките си светове и ги обживявайте така, както ви харесва. Не се страхувайте от непознатото, защото то само на вид е страшно. Стягайте багажа бързо и не робувайте на семейните тъги и обвързаности, защото най-важното нещо, което можем да ви дадем като родители, е полетът. И смелостта да кацате и излитате отново и отново. За това никога не е късно и винаги е точното време.

А пък за онези най-важните, малките неща от дома, „нашите“ и България, тях си ги носим в кръвта и сърцето. И никой никога не може да ги извади оттам. Сигурна съм, че точно това е родината. И Дина, световото момиче от Казанлък, знае, че е така.