Маргарита има тумор в областта на базалните ганглии. Не може да бъде отстранен оперативно в България.

Публикуваме молбата за помощ от нейните роднини. 

На 23 септември 2014г., точно месец след рожденния ѝ ден, майка ми Маргарита, научи страшната диагноза - тумор в мозъка, и то на такова място, където е невъзможно да бъде успешно отстранен в България. 

Това се случва точно в момент, в който този прекрасен човек най-после си позволи за малко да се усмихне, да мечтае и да бъде щастлива. 
Животът и никога не е бил лек. Сама, без помощ от баща ни (почина твърде рано) или близки, тя успя да отгледа и трите си деца. Даде на всеки възможност да завърши висше образование. Тя си знае с колко усилия и лишения. 
Целият и път до този момент е борба.  И с рака вече се е сблъсквала. 

Преди 12 години, когато аз бях едва на 11 се наложи да започнем борбата с него - карценом на дебелото черво. Операция, химиотерапия, и едновременно с това непрекъсната работа в полза на хората – тя е фелдшер по професия. Винаги се е стремила да спасява другите. Квартири, проблеми с подрастващи, стресирани от заболяването ѝ деца. Не можеше дори да се отпусне и да заплаче.

Мина всичко, сама, без дори да помоли за помощ някого. 

Тогава съдбата и позволи да се усмихне за малко - срещна мъж, който полагаше всички сили да я прави щастлива, почти изучи и мен - последния си студент, омъжи сестрите ми, видя внуче. 

Тя е най-позитивният и всеотдаен човек, когото познавам, независимо от нелекия си живот. Майка с главна буква. Медик, който обожава професията си. Въпреки, че отдавна навърши възраст за пенсиониране, продължи да работи до последно. Нали синът и завършва тази година. Още малко да му помогне. 
Но аз я искам още в живота си! Искам тя да бъде и до мен на дипломирането ми. На сватбата ми. При раждането и на моите деца. Не мога да я пусна да си отиде сега. 
Това бяха най-прекрасните 12 години от живота ми. Благодаря на Бог за тях. 
За съжаление, тъкмо, когато си позволихме да се отпуснем след ужаса от борбата с рака, се оказа, че той се е върнал... или се появил нов. Рецидив, а може би друг вид рак... На теория след 5 години се водиш излекуван. Камо ли след 10. Не може да е свързан с предишния. Тогава - малшанс – един човек, две различни ракови заболявания.

От тук нещата се развиха светкавично. Състоянието и се влошаваше с часове. Лекарите бяха безпощадни. Ракът е до базалните ганглии и не може да бъде отстранен в нашата прекрасна, бързоразвиваща се държава. Не можело да се започне дори химиотерапия, защото не е ясно какъв вид точно било образуванието. Лъчетерапия… ако искаме, но туморът е на такова място, че... и пак... без биопсия...
И остава - да чакаме. 

Така става с онкоболните в България – обричат ги, и не защото няма лечение по принцип, а защото едва ли някога ще достигнем нивото на медицината в европейските държави или дори съседна Турция. Както и заплатите им. 

А лечение има. И шанс има. Един удачен вариант са облъчванията с кибер нож или протонна терапия. Първият може да се направят във всяка съседна държава, но не и в България. Всъщност и в Българя можр, техника има от няколко години, но поради неизвестни причини не се използва. Наистина съм разочарован, а бях най-твърдо настроеният човек за живот в родината. Вече не съм... 

В крайна сметка на 13 октомври, мама се подложи на високо рискова операция, с цел единствено вземане на биопсия във Варна, но не и отстраняване на тумора. Предупредиха, че може – 1) да умре на масата, 2) да се парализира напълно, 3) да се парализира в ляво, 4) да мине всичко добре. Като шансът за първите три е по-голям.... Е, пак е успех, защото в София чухме отказ от най-големите наши светила в областта на неврохирургията, дори за това. А в Турция поискаха 14 000 евро. Може би е имало защо, може би с тяхната техника биха могли и да го отстранят. Или операцията не би била толкова травматична ... и сякаш безмислена...

В момента чакаме резултати от хистологията. Мама е борец и въпреки болката, мрачната прогноза, липсата на достатъчни средства за адекватно лечение, което в нашата страна дори е невъзможно, не се предава. Продължава да вярва твърдо в Бог и хората. Увреждания след процедурата има – известна парализа в лявата част на тялото, но това е малкият проблем. Ще се раздвижва... дай Боже… Биопсията е жизненоважна за провеждане изобщо на някакво лечение - за установяване на точната диагноза. Може би другаде, с по-добра техника, щеше да дава възможност и за лечение. Без обаче, радикално отсраняване на тумора, или третирането му с кибер нож, не може да говорим за „лечение“, а по-скоро за палеативни грижи. 

А кибер ножът не е евтина процедура – в турските клиники казват от 8 до 18 хиляди. Евро. В клиника в Санкт Петербург – от 6 до 10 хиляди долара. И в Букурещ може, там обаче не сме успели да проучим все още какво е положението с цените. Протонната терапия е още по-скъпа. Ще трябва и химиотерапия. Пет скенер. Други изследвания. Средства за престой в чужда държава. 

Ще кажете - тя е възрастна вече - на 62. 

И какво – няма право на живот ли? Човек обикновено се разчувства от деца и млади хора. Ние самите се колебаехме дали да потърсим публично помощ, точно поради тази причина. Чудиш се, че успее ли изобщо поредната онкоболна, и то на тези години, да трогне някого, след като страдат толкова много деца. 
И какво излиза - възрастта е основание да бъде обречена на смърт? Майчицата ми! Възрастните хора трябва просто да се примирят с липсата на всякаква надежда? А ние да преглътнем, че не можем да сторим нищо повече за нея? Просто да гледаме как угасва животът в очите и ... и тялото. Не, тя не е живяла до сега. Не е живяла 62 години – тя се бори за нас. Тя заслужава нещо повече от мрачното поклащане на глава. Тя продължаваше да работи до деня, в който чу диагнозата. Дори се надява да има шанс отново да се върне на работа...

Сега обаче поема по един дълъг и труден път. Но и добре познат. Тази жена може да победи, вече го е правила. За нея, всяко страдание си струва за възможността да живее, обича, да се радва на вече порасналите деца и слънчевото внуче. Още малко.. 
А ситуацията е сериозна, преди 20 дена ни дадоха точно толкова време, животът и е изложен непрекъснато на риск, туморът всеки момент може да засегне дихателен център, или сърдечен. Времето е твърде недостатъчно за разправии с нашите институции. Не че имаме особен избор, както и вяра в тях… Иначе знания за тая цел имаме, но мама няма да изчака задействането на тромавата бюрократична машина. 

С помощта на приятели и роднини събрахме за два, три дни не малката сума необходима за вече извършената интервенция. Семейството ни е със средно ниво на доходи, но се оказва, че средствата ни са крайно недостатъчни за такава неравна борба. И това е едва началото. Не знам колко точно ще трябват, но няма да са малко…
Аз искам мама да живее и трябва да направя всичко възможно, а не само, което е по силите ми, за да и дам шанс за това. 
Боли ме, гневен съм... Не на съдбата – всичко в този живот се случва, за да ни научи на нещо. А и Бог ни даде много – 12 години. Можеше да ги няма.
Гневен съм на безсилието си, безхаберието, което цари в родината ни… пълното пренебрежение към онкоболните, липсата на адекватна здравна политика, изостаналостта във всяко отношение, печалбарството... Абсурдно е да има цялата необходима апаратура, а вече години по неведоми причини да не се стартират процедурите с кибер нож... Всичко е абсурдно... 

Но трябва да се намери начин за оцеляване в тази ситуация. Започвам да приемам борбата с рака като свое призвание. 
Моля, с цялото си сърце, хората, които прочетат това, да спрат за миг, да се замислят, че никой утре не е застрахован да попадне в нашата ситуация и да отделят от себе си, нещо малко..., което за някой друг, ще означава един цял живот… 

Самият аз до този момент със свито сърце четях за всяка дарителска кампания и мислено благодарях на Бог, че не съм в подобна позиция. Пращах смс-и. Сега разбирам истински отчаянието, което трябва да изпитва някой, за да потърси помощ от непознати. Но животът на човека, който те е родил, е по-важен от всичко.
На този етап все още нямаме дарителска сметка на името на мама – Маргарита Михайловна Сълева. Дори разкриването на такава за съжаление е свързано с голямо забавяне и покриване на куп условия. 

На този етап мога да представя моята лична, ако някой добър човек все пак се трогне и реши да помогне. В основанието за превод е добре да се отбележи: „Дарение за лечението на Маргарита Сълева“. Ще се опитам в най-скоро време да открия Пейпал сметка. 
Съответно, постъпленията, както в моята лична сметка, така и в откритата в последствие дарителска такава, ще отчитам на страницата и във фейсбук. Ще публикувам и отчет за извършваните разходи. 

IBAN BG 22CECB 9790 1064 4224 00 
CE CBB GSF
МИРОСЛАВ ГЕОРГИЕВ ЗАРАНКОВ
„ДАРЕНИЕ ЗА ЛЕЧЕНИЕТО НА МАРГАРИТА“