Първо видях пациент, затрупан от отломките от стената, за щастие, е добре, той ме насочи къде е огънят.

В “Пирогов” съм от студент, тук всички имаме рефлекс за вземане на решение на мига, помогна и школата ми от Корпуса за бързо реагиране в армията, казва д-р Данаил Петров, дежурен в нощта на инцидента в "Пирогов", пише 24 часа.

- Д-р Петров, как се озовахте първи в пожара във Второ вътрешно отделение на “Пирогов”?

- Бях дежурен за интензивното и за кардиологичното отделение и малко след 3,30 часа ме извикаха за пациентка с оплаквания. Непосредствено след като я прегледах, чух силен трясък отдолу, но не знаех какво се случва. Излязох в коридора, отворих прозореца и усетих миризма на дим. Надвесих се да огледам, но не видях пламъци. Тръгнах надолу с дежурната санитарка от моя екип.

В момента, в който отворих вратата на отделението на долния етаж, видях, че целият коридор е пълен с пушек.

Помислих си, че това е пожар, въпреки че още не бях видял огъня. Казах на санитарката: “Веднага спринтирай до регистратурата и повикай пожарна и полиция, а аз влизам да видя какво става тук”. И се разделихме.

- Колко време ви трябваше да решите как да действате?

- На секундата взех решение. Първия, когото видях, беше изплашен пациент.

Той ме насочи: Докторе, ей там, в дъното, нещо гръмна. Нямаше видимост, въпреки че все още не беше угаснал токът, но имаше дим. Отворих вратата на една стая и видях, че е порутена и има затрупан под отломки от стената човек.

Той обаче беше адекватен и се обърна към мен с думите: “Аз съм добре, гръмна в съседната стая”.

Вратата към нея беше полуоткрехната и отдолу излизаше огън. Опитах да вляза, но не поддаде, вероятно се беше изкривила. Ударих по-силно, казано на жаргон – отворих с шут, и видях нещо, което ме потресе.

Видях двама човека да горят. Реших да издърпам поне единия, но последва втори кратък взрив.

Ударната вълна ме изхвърли навън, а пламъкът стана още по-силен, димът - по-плътен, и повторното влизане в тази стая се оказа невъзможно.

Казах си, че двамата най-вероятно няма да можем да ги спасим, но трябва да опитаме да помогнем на останалите

Всички адекватни пациенти започнаха да излизат навън. Дойде и охраната и опитахме да потушим огъня с пожарогасител, но ефектът беше частичен. Пристигнаха пожарникарите и започнаха да гасят. През това време всички пациенти, които бяха в състояние сами да се придвижват, започнаха в тъмнината да слизат надолу.

- Тогава ли угасна токът?

- Може би тогава или не помня точно кога, защото не можеше да видиш нищо. Пожарникарите останаха на етажа, който гори. Слязохме всички на двора, но бях много притеснен за етажа, на който бях дежурен и бях напуснал, за да видя какво става долу.

- Колко пациенти бяха на вашия етаж?

- Около 40 човека на легло. Мисълта, че може да ги заваря дълбоко обгазени или мъртви, ме влудяваше и реших да се кача горе. Пожарникарите и полицаите първаначално не ме пуснаха, казаха: Не, дотук, никой не може да влиза в горящата сграда. Обаче аз при втори опит успях да се промъкна и тичешком бях горе.

Влязох по всички стаи и видях, че хората са живи и са добре. Обаче си бяха стегнали багажа да излизат, разбрали, че има пожар. Дойде един от служителите на МВР и каза, че трябва да се евакуира и нашият етаж.

В същото време се сваляха и хора на носилки. Казах си, че ако останалите панически тръгнат надолу, ще настане нещо страшно. Помолих дошлите още трима от пожарникарите да направят бърз оглед на етажа за оценка дали е застрашен. Те минаха навсякъде. Спокойно, казаха, етажът не е застрашен, но трябва да предпазим хората от дима.

Разделихме си работата с пожарникарите, санитар също помогна и започнахме да се катерим и да отваряме прозорците и да затваряме външните врати, за да влиза само чист въздух.

Бях вече спокоен, че 40-те пациенти са живи, трудното беше да ги убедя да останат, защото част от тях искаха да напуснат сградата. Минах през всички стаи и им обяснявах, че най-доброто с оглед на общата ситуация е да не тръгват по стълбите.

- Защото през това време по стълбите се евакуираха болните от горящата стая на долния етаж?

- Да, стълбите бяха заети при евакуацията. Аз, за да се кача до нашия етаж, буквално трябваше да се подвра или на ребро да се размина с пожарникарите, които изнасяха хората от вътрешното отделение, което гореше. Затова целта ми беше да не тръгнат хората, които си бяха събрали багажа на горния етаж.

Няколко човека се почувстваха недобре с дихателни проблеми, но за кратко Вече бях спокоен, че не са изгорели, не са обгазени.

- А вие как сте, докторе?

- Добре съм. Даже съм учуден, че до мен не достигна огън. Вероятно защото не успях да вляза в горящата трета стая, а пламъците бяха ограничени единствено там.

- А димът?

- Малко се надишах и трябваше на 10-ина минути да поемам чист въздух на прозорец между работата.

- Сега, часове след спасителната акция, имате ли някакви проблеми?

- Нямам тежки симптоми на задух или нещо друго, което и по време на пожара и сега да налага да притеснявам колеги да ми оказват помощ. Огънят не стигна до мен, ударната вълна, която ме блъсна, не беше силна като първата, която беше избила панела. Само се надишах с отпадъчните продукти от горенето.

- Не ви ли беше страх?

- До момента, в който видях хората, които горяха – не толкова, бях притеснен. Когато ги видях да горят, си дадох сметка за ставащото и изпитах страх. Но не съм се замислял да спра.

- Реагирали сте професионално и хуманно, имате ли тренинг за екстремни реакции?

- Пироговските лекари винаги сме имали рефлекс за работата в критични условия. Аз съм в болницата от студент – първо като доброволец санитар, след това като лекар.

В такава болница придобиваш рефлекс да реагираш на момента.

Второто, за което съм благодарен на живота, е школата на армията. Служих в Кърджали през 1985/1986 г. в специален взвод, който се казваше Корпус за бързо реагиране.

Офицерите бяха много строги и се научихме да реагираме мигновено при всякакви ситуации. Тогава много ги мразех, по-късно си дадох сметка, че е от полза в живота при критични ситуации.

- В стаята, в която е избухнал пожарът, само двама ли са били?

- Има и стаи с повече легла, но в тази стая са били двамата. В този момент не знаех кои са, когато ги видях, бяха горящи тела.

- В съзнание ли бяха?

- Не. Още когато ги видях в първия момент и исках да им помогна, си казах вътрешно, че вече са мъртви.

- А човекът от съседната стая как е?

- Той не вдиша много газове, пострада най-вече от падналите отломки, но нямаше травми, казах му какво да направи.

Даже беше до мен и искаше да ми помага. Видяхме се след това долу на двора, беше в добро състояние. Добре съм, казва. И питаше аз как съм. Чувствах се добре и няколко пъти се връщах горе да проверявам как са нещата в моята клиника, защото оставих вратата отворена, за да не блокирам евентуално достъпа на пожарникарите. Най-голямо облекчение изпитах, когато видях, че пациентите са добре и се вслушават в това, което им казвахме с пожарникарите. Защото в първия момент бяха готови да тръгнат по стълбите и да се стъпчат.

- Поздравявам ви за професионализма и смелостта и ви пожелавам занапред да сте спасител само с медицинските си умения и знания. В суматохата благодариха ли ви?

- Да, чух думи на благодарност от много хора още в тъмнината и задимяването долу на етажа с пожара, но не можех да различавам лица. Пациентите в нашата клиника изказаха признателност. От колеги до ръководството на “Пирогов” и директора на болницата също ми благодариха, даже ми е неудобно колко много хора се обадиха, притеснявам се от това внимание.