Кирил Петков дава надежда, но надежда, която е притисната до стената основно от собствените му избиратели

Какво може да направи човек, когато е успешен в бизнеса, бъде “подмамен” за известно време в управлението на страната-майка, която отдавна е напуснал и установи, че има политически точки, които трябва да спечели в борбата с корупцията? Той се обажда на съученик от Харвард, създава политическа партия и печели избори два месеца по-късно.

Така започва анализ със заглавие "Спаси ни от самите нас!", публикуван в Transitions, предава Мира Ереева от FrogNews. Автор е Мартин Ел - главен анализатор в Hospodarske noviny, чешки бизнес всекидневник.

Историята за това как българите избраха Кирил Петков за министър-председател представя точната комбинация от смелост, дързост, отчаяние и прибързаност, за да се превърне в поредната глава в една вече доста дебела книга за посткомунистическите страни, които се опитват да се освободят от миналото, което продължава да тегли ги обратно.

Миналогодишните събития в България имат много паралели с чешката политика, само че в малко по-сгъстен и източен вид. Преди всичко изборите и в двете страни показаха как отчаяните граждани, недоволни от управлението на корумпиран лидер, посегнаха към спасител. Българите имат практически опит за това в близкото минало – през 2001 г. те допуснаха новосъздаденото движение на бившия цар Симеон II да спечели изборите. Но дори човек със синя кръв не можа да спаси България.

Приликите между загубилите от миналата есен български и чешки избори Бойко Борисов и Андрей Бабиш не са съвсем случайни. И двамата прилагаха основно един и същ принцип на приватизация на държавата за частни цели. Процесът просто не е стигнал толкова далеч в Чешката република, колкото в най-бедната страна в Европейския съюз.

Чешките избиратели имаха своя шанс да наложат промяна през октомври ; новото правителство от пет много различни партии, водено от университетския професор по политология Петр Фиала, положи клетва седмица преди Коледа. Андрей Бабиш отиде да се присъедини към опозицията за „сън и почивка“, по думите му. Всички очакват той да се събуди навреме, за да се състезава за президентския пост през 2023 г.

Може би моралът на историята е, че колкото по-зле са гражданите, толкова по-отчаяно търсят спасител – било то милиардер (Бабиш), бивш полицейски генерал-лейтенант (Борисов) или бизнесмен с образование в Харвард (Петков).

Има ли щастлив край на българската история, която може да ни вдъхнови в Чехия или другаде? Абсолютно не. Петков и неговото правителство не са имали време да покажат колко са способни като управляващи. Борисов (и Бабиш) все още имат добре смазани машини под формата на свои партии, плътно преплетени с държавния апарат. В това отношение Бабиш може и да не е толкова заможен, въпреки че е направил всичко възможно държавната администрация да стане обслужваща организация за неговата група компании „Агроферт“ .

Нови лица като Петков или Фиала дават надежда, но надежда, която е притисната до стената основно от собствените им избиратели. Те са повишили очакванията, че самите те ще имат затруднения да се срещнат.

Всъщност Чехия и България вече са образци за ситуация, която се заражда или очаква всяка държава в Централна Европа, където силен владетел се е окопал и се интегрира с държавата. Техните примери несъмнено ще бъдат наблюдавани отблизо от Петер Марки-Зай , лидерът на всеобхватната опозиционна коалиция в Унгария, който има шанс да победи Виктор Орбан тази пролет.