По това какво обича да играе един политик, може да се разбере най-съкровеното от живота му

Много е важно на какво се играе в една държава. От любимите занимания на управляващите може да се направят много изводи. Например самураите обичали да си убиват времето с кендо. Бой с дървени мечове. Играта тренирала не само физическите им умения, но и бързата реакция, тактическото мислене, почтеността и издръжливостта.

Шахът пък е и играта, с която интелектуален ореол си окичваха в Съветския съюз. Един от най-запалените по шаха ръководители е Ленин. Владимир Илич доста умело местел фигурите по дъската, а НКВД още по-умело оказвало натиск на противниците му да загубят някой и друг ход. Ленин по принцип бил прочут с това, че не можел да губи. А милицията се грижела това да не се случва.

В гугъл пише пък, че в България най-популярната игра е белотът. Аз на гугъл по принцип не вярвам безрезервно, още повече, че житейският ми опит сочи друга игра като фаворит – „тука има-тука нема“, пише Лола Монтескьо за КЛУБ Z. Знаете я, дето ви ошашавят с едни кибритени кутийки или чашки, под които трябва да намерите топчето. Тука има топче – тука нема топче. Ръцете на играча трябва да са ловки, а триковете му за отвличане на вниманието – изкусни, за да ви извади не само парите от портфейла, ми и спестяванията от чорапа.

Тая игра върви на всякакви нива и може да се играе не само с топчета, важно е триковете да са добри. Може укритото да е, например, пенсионен фонд. Тука има един пенсионен фонд – я, виж, руски шпионин - тука нема пенсионен фонд. Или еврофондове. Тука има няколко милиарда за път – а, погледни натам, още един руски шпионин – тука няма път... Какво ли не е изчезвало така: от Мето Илиенски до летището във Видин. Имаше ги – стана нещо, не помня какво – няма ги. После тая игра се усъвършенства до степен балъкът сам да си се мами, без участието на сръчен фокусник. Трябваше само да си търка билетчето. Тая игра стана толкова популярна, че тарикатите от „тука има-тука нема“ спешно се преориентираха към нея и изтласкаха майсторите ѝ зад девет морета в Дубай.

Разбира се, не искам някой да си помисли, че в тоя текст говоря срещу държавата. Разбрахме, че държавата ни пази от тарикатите и по принцип играе белот. „И тогава дойде премиерът (на именния ден на Иван Ангелов). Първо хапна, а после му се доигра белот и вдигна ръка. Веднага отидоха трима души да играят с него“, свидетелства Светослав Илчовски. Някой по-покварен би се запитал в контекста на всички изнесени пикантерии и за сексуални услуги и посегателства какво вдига премиерът, когато реши да покаже как се управлява тая държава, но ние не сме такива. Важното е, че на карти Борисов винаги бие. Като Ленин на шах.

И пак в същия контекст трябва да добавим, че отношенията между Иван Ангелов-Пилето и Борисов са чисто мъжки, без „нищо сексуално“ – самият Ангелов го каза. Явно в тия среди е хубаво да ги уточняваш тия работи, че да не стане грешка. Щото днес ти подаряваш плеймейтка, утре теб някой те подарява като плеймейт... Тук непоквареният зрител може да се сети, че едно време кметът на Симитли същите неща уточняваше. „Не съм правил секс с Бойко Борисов“, викаше човекът и всички му вярваха, разбира се...

Но прави са симпатизантите на ГЕРБ, по целия свят е така, какво сме се вторачили в нашите. Той и Клинтън едно време така за Моника Люински говореше. Само дето на нашия Клинтън Мониките му са много повече от една и човек малко трудно се ориентира кой точно пуши пурата, а плеймейтките само фотографки ли са в тия пикантни ситуации, но това в крайна сметка няма значение, защото политиката е временна, а любовта е вечна. Пък и златото е от най-търсените инвестиции, откакто Европейската централна банка спря лихвите. Така че в крайна сметка, ако има виновен – те са. ЕЦБ, Европа, САЩ и демократите. (Моля, последният ми абзац да се вземе под внимание в агенция ПИК и да се поучат: ето как фактите могат да се извъртат много по-елегантно и международно, спрете вече с тия магистрално-просташки дописки. Вкарайте малко повече финес. Все пак ви четат хора в неравностойно положение).

Та така. Ето какви неочаквани работи може да научи човек за личния живот и държавните дела на един управник само от предпочитанията му към игрите. Да не говорим, че белотът е и много по-практична игра, която подготвя държавниците за евентуалния им край. Така де, в затвора никой не играе поло или скат. Белот до дупка му е майката, стига да съберем поне четирима.