ДИМИТЪР ХРИСТОВ МИЛАДИНОВ (1810-1862)

Големият български възрожденски деец Димитър Миладинов е роден в гр. Струга в грънчарско семейство, което поради липса на средства рано изпраща будния младеж като послушник в манастира „Св. Наум". Но чувствайки, че това не е неговото призвание, Д. Миладинов се прехвърля през 1829 г. в гръцкото училище в Охрид. Ученолюбив и старателен, той привлича вниманието на охридските първенци и през 1830 г. те го назначават за учител в града, а след това става секретар на кантора в Дурацо (Драч).

По-късно (1833—1836) учи в Янинската гимназия, откъдето желанието му да бъде народен учител и просветител отново го връща в Охрид. Димитър Миладинов е всеотдаен в работата си, прилага нови методи на образование, разширява и демократизира учебната програма (въвежда философия, аритметика, землеописание, старогръцки и новогръцки, латински и френски ез.). Тази дейност му спечелва огромен авторитет и известност, но предизвиква недоволството на гръцкия владика, който го преследва и принуждава да напусне Охрид (1839).

След като учителства една година в родния си град, Д. Миладинов става учител в Кукуш, където основава начално и класно училище и се изявява като общественик. Но фанариотите го прогонват и оттам. Връща се отново в Охрид. Тук укрепват и приемат завършен вид схващанията му за националното обособяване на българския народ и за неговото просветно издигане и образование на роден български език. Бил е и учител в с. Магарево и главен учител в гръцкото централно училище в Битоля.

Около 1848 г. предлага да се открие българско училище в Охрид. Вероятно това е станало и под влияние на руския проф. В. И. Григорович, с когото се среща през 1845 г. и който остава изненадан, че един високообразован и културен българин не познава славянското писмо. Като обръща внимание, че българите трябва да знаят родната си писменост, В. И. Григорович записва от майката на Д. Миладинов български народни песни и му предлага въз основа на тях да състави българска граматика.

Значителна роля за националното му осъзнаване има и обиколката му из някои славянски страни, като Босна и Херцеговина, и изучаването на езика, фолклора и обществения живот на Сърбия. В Карловци, Нови Сад и Белград се запознава с организацията на учебното дело.

В края на 1856 г. Д. Миладинов се завръща в родния край и със съдействието на родолюбивите си сънародници започва енергична борба за признаването на българската националност в Турската империя. Първи осъзнават значението на неговото дело прилепчани, защото в Прилеп, където е учител през 1856г., успява да наложи изучаването на български език в гръцкото училище. Този факт предизвиква отново омразата на фанариотите и той е принуден да се мести непрекъснато — в Кукуш, Струга, Охрид, като навсякъде се противопоставя на асимилаторската политика на гърците, в тежка и непосилна борба с които допринася изключително много за укрепването и разширяването на учебното дело на български език.

В Охрид Д. Миладинов оглавява движението за самостоятелна българска църква и става активен дописник на „Цариградски вестник" (1860). По молба на българската народна община в Цариград обикаля Македония, за да събира помощ за дострояваното на българската църква в Цариград. По повод на това гръцкият владика Мелетий най-после успява да го наклевети пред турските власти като „размирник на империята" и той бива арестуван и затварян в Охрид, Битоля, Солун. Българската общественост се бори за освобождаването му, но не успява и той умира в Цариградския затвор.

КОНСТАНТИН ХРИСТОВ МИЛАДИНОВ (1830-1862)

Жизненият път на К. Миладинов е тясно свързан с живота и делото на по-големия му брат Д. Миладинов, който след смъртта на баща им се грижи за по-малкия си брат. Но и двамата заемат видно място в редицата на най-забележителните български възрожденски дейци от миналия век.

К. Миладинов учи първоначално при брат си, а по-късно постъпва в Янинската гимназия. Учителства заедно с брат си в близкото до Магарево с. Търново. През 1849 г. е вече в Атинския университет и следва гръцка филология, която завършва през 1852 г. След кратко учителстване брат му го изпраща през 1856 г. в Русия. Живее в Одеса, Киев, Смоленск и в с. Минино в имението на Ал. Рачински. През 1857 г. е вече в Москва и следва в Историко-филологическия факултет, където се включва в българската дружина „Братски труд" заедно с Л. Каравелов, Н. Бончев, Р. Жинзифов, В. Попович и др. В Москва започва поетическата му дейност.

Печата първите си стихове през 1860 г. още в първата книжка на сп. Братски труд. Печата и в „Български книжици" (Голапче, Желание, Клетва), във в. Дунавски лебед (Тъга за юг, На чужбина). В родния си край заедно с брат си е събирал български народни песни и други народни умотворения, които е донесъл в Русия, получава нови от брат си и сам събира от български студенти, обработва и систематизира събраното. Но брат му настоява да се върне по-скоро в родината.

Като минава през Виена, К. Миладинов се запознава с хърватския епископ Й. Щросмайер, който го поощрява да издаде сборника с народни умотворения и му обещава материална подкрепа. К. Миладинов преработва и преписва със славянски букви подготвения материал, изпраща до Г. С. Раковски обявление за записване на абонати и предава ръкописа в печатницата.

През юни 1861 г. в Загреб излиза сборникът „Български народни песни". Тук К. Миладинов научава за арестуването на брат си и вместо за Струга заминава за Цариград. Турските власти арестуват и него и той споделя съдбата на своя брат Димитър независимо от опитите на българската колония в Цариград и на Й. Щросмайер, който действа чрез австрийското Министерство на външните работи да бъде освободен.

К. Миладинов е автор на малко стихотворни творби. Те са израз на патриотичното чувство на поета и на тъгата му по родния край. Повлияни са силно от народната поезия и издават вълненията на една чувствителна душа. Несъмнено даровит поет, К. Миладинов съдейства за оформянето на поетичния стил на изграждащия се български книжовен език. През 1858 г. К. Миладинов издава в Москва превода си „Православни църковни братства во Югозападната Русия".

Най-значителното национално и културно-историческо дело на Братя Миладинови е сборникът „БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ", издаден в Загреб през 1861 г. Други издания на сборника са правени през 1891, 1942, 1961, избор — 1968 и фототипно издание през 1981 г. Сборникът е израз на родолюбието на двамата братя и на тяхното високо съзнание като общественици и просветни дейци.

Чрез събирането и обнародването на българските народни песни те се стремят да покажат българина като творец на богата духовна и материална култура. Сборникът съдържа: народни песни (разделени в 12 раздела), детски игри, сватбени обичаи, вярвания, предания, собствени народни имена, пословици, гатанки. Особено място се отделя на юнашкия епос, в който се възпява героизмът на българите при отстояване на род, език и вяра. Възторжени отзиви за сборника пишат Л. Каравелов, Хр. Ботев, Р. Жинзифов, И. И. Срезневски, М. Фиалка и др.