Борисов не е единственият, който отказва да се оттегли с достойнство
- Редактор: Мирослава Бонева
- Коментари: 0
Как се оттегли Борисов от властта? Вместо да се изправи с достойнство пред парламента и да връчи оставката си, той реши да оперира менискуса си. Но Борисов не е единственият, който отказва да слезе смирено от сцената.
Коментар от проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле
Повод за тези размишления са странните отпуски до септември, които си пуснаха ръководителите на службите, очевидно ужасени от Радевото служебно правителство. Възможно ли е възрастни хора, на които сме поверили държавата, да бранят топлите си кресла по този нелеп начин? Отделно приказките на г-н Георгиев, бивш шеф на ДАНС, че го махали заради разкритите руски шпиони, от което следва, че президентът на България е руски агент. Не трябва ли човек на такъв пост да се оттегля някак по-мълчаливо, в интерес именно на националната сигурност?
Как се оттегли Борисов. И още примери.
Най-видим е проблемът, за който говоря, в сферата на политиката. Как се оттегли от властта г-н Борисов след единайсет години управление? Отказа да се изправи с достойнство пред парламента, да отчете какво е направил и какво оставя, да връчи оставката си гордо изправен пред опонентите си. Да, ама не. Стана жалък с внезапната операция на менискус, която нито е спешна, нито животоспасяваща. Не мога да си представя, че този иначе инстинктивен политик не разбира, че е дошъл краят на политическата му кариера. И въпреки това отказва да направи големия жест - да се поклони и да слезе тържествено от сцената. Изглежда се кани да хапе и да се мята, докато го изтикат оттам, а в това време последователите му потъват в земята от срам.
Ще кажете: при него водещ е страхът от съдебно разследване - кюлчета, Барселона, прокурорски бухалки. Е добре, но не забелязвате ли, че подобна трудност да се оттеглят имат повечето ни политици? Г-н Костов се обиди на народа и разцепи партията си. С това вероятно спаси самочувствието си, но май не помогна много на дясната кауза. Подобно нещо направи и г-н Първанов, който наместо да отстъпи и да се отдаде на спомени, създаде партия АБВ, която влезе в братоубийствена война със социалистите.
Да се върнем ли до президента Желев? Ами и той не успя да се примири с края на президентстването си и създаде „Либерална алтернатива“, която привлече едни 0,32% от вота, но пък изигра психотерапевтичната си роля. Мислехме, че се е оттеглил и г-н Виденов, но ето нá - и той реши да се върне на ринга, малко като привидение, според карикатурата на Комарницки. Така обитаваха пространството и политическите духове на Жорж Ганчев, Бареков, сега Москов. А най-безумният пример за политик, който отказва да приеме края на кариерата си, идва от Америка, където Тръмп не просто не си тръгва, каквато е практиката в тамошната политика, а дори упорито отрича, че изобщо е загубил. Дали ще стигнем дотам и ние - предстои да видим.
Разбира се, има и политици, които намират сили да приемат края. Филип Димитров, Петър Стоянов или Сакскобургготски се оттеглиха спокойно и с достойнство. Станишев оглави европейските социалисти, което вероятно му е помогнало, но май реши да се завърне и той под формата на идейна платформа. Има и такива като г-н Плевнелиев и няколко служебни премиери, които надживяват политическия си край, като продължават борбата в медиите - не като осмислят големите процеси от дистанцията на времето, а като политиканстват яростно, сякаш все още лежат на позицията.
Да споменем и политици като г-жа Нинова или г-н Каракачанов, които упорито отказват да дадат път на нови лидери, въпреки тежките загуби и грешки, които са допуснали. Тя разгони ръководството на партията си, той пък измисли формула, при която си остава лидер, но пуска в парламента човешкия щит на граждански кандидати. Няма да напуснат никога, ще умрат на позицията, pereat mundus.
Тази особеност на българския политически живот е в противоречие с практиките на демократичния свят, където (като изключим аномалията Тръмп) политическите кариери имат ясен и еднозначен завършек: изпълнен мандат, загубени избори, а понякога скандал, присъди. Изключение е да бъде издигнат втори път загубил доверието политик и това ми се вижда някак близко до ума.
Защо е това упорство? Няколко причини.
Нямам обяснение за упорството на нашите политици. Сякаш някой ги окуражава: ти си известен, „имаш“ еди колко си процента. Кой - ами много интереси има, все някой вижда полза от това съответният лидер да остане на сцената. Дето се казва: познаваш го, белот играете, братовчеди сте. Колкото и процента да отвлече от противниците, все е кяр. Пък и журналистите му имат телефонния номер, „вдига им“.
Вероятно проблем има и във вътрешнопартийните механизми, които не позволяват бързо и еднозначно да се сменя загубилият с нов лидер. Трудно е да си представим например как ГЕРБ може да свали станалия „токсичен“ Борисов и да издигне примерно Дончев. Същото е положението и в БСП, а как се сменят лидерите в ДПС можем само да гадаем.
Проблемът има и психологическо измерение, отвъд интересите и страха от разследване. Представете си го: излизаш от политиката и изведнъж престават да те питат, около теб вече не пърхат журналистки с микрофони, дори не те освиркват като вървиш по улицата. Дето се казва: едно обикновено пенсиониране е тежко, камо ли напускане на политиката. Осъзнаването, че е дошъл краят, че е време да осмислиш какво си направил, да оставиш нещо на следващите поколения. Какво правиш по цял ден? Ще кажете: пишеш спомени. Ами ако не си много по книгите? Поне да имаше някакъв ритуал за излизане от политиката, който да те уважи, а то само ругаене и злорадство. И си казваш: дай да направя една партийка, дават ми 4,2 процента...
Иван Белчев настоява за поставяне на шумозащитна стена на...
Драгомир Драганов настоява за по-строг контрол над стопаните...
Русенски баскетболист загина в тежка катастрофа
Коронацията на крал Чарлз III е струвала 72 милиона паунда
Полицията разследва две кражби в Русе