Това е неповторимата Пепа Николова

Преди няколко години неизвестни вандали поругаха гроба на Пепа Николова. Сякаш няма мир и покой за тази жена и на тоя, и на оня свят. Крадците, изкъртили пластиката на Георги Чапкънов-Чапа от надгробния ѝ камък, едва ли знаят, че Пепа Николова е актрисата с може би най-драматичната творческа съдба в българското кино, пише Mila.bg.

Тя можеше да стане много голяма звезда, ако идеологическата цензура не ѝ беше подложила крак в дебютния филм “Понеделник сутрин”. Когато започват снимките му, тя няма навършени 19 години и е абсолютна непрофесионалистка.

“Много са ме млатили в това българско кино”, каза ми Пепа в едно интервю през 2006 г., малко преди завинаги да напусне житейската сцена. Тя нямаше предвид само екранните шамари от Григор Вачков, Димитър Манчев, Ролан Биков...

През 1964 г. Пепа завършва гимназия в родния си град и е приета в естрадния отдел на Консерваторията. Там Вили Цанков преподава режисура и я кани да участва в постановката по пиесата на Дамян Дамянов “Преди всичко любов”.

Всъщност участието ѝ е доста мимолетно - облечена в ефирна бяла рокля, тя минава пред завесата в края на спектакъла. Но това единствено преминаване хваща окото на режисьорите Ирина и Христо Пискови, които започват да се интересуват от непознатата девойка. Научават и че след няколко участия в масовките на театъра в Харманли започват да я наричат „житен бегач“ заради слабото ѝ тяло и дългите ѝ ръце и крака.

Пискови ѝ правят пробни снимки и я предпочитат пред други, утвърдени вече актриси. За ролите на работниците от бригадата режисьорите ангажират неприлично младите Стефан Данаилов, Руси Чанев, Кирил Господинов, Пламен Дончев, Катя Паскалева... На пробите някои от тях се бъзикат с непрофесионалистката Николова и нарочно бъркат репликите си. Нафуканата харманлийка обаче им тегли по една майна и казва да идват на снимки само след като си научат репликите.

В ролята на героинята си Тони Пепа влага голяма част от самата себе си - тя и в живота е пряма, нестандартна, неочаквана, нецепеща басма никому.

“Понеделник сутрин” започва със смеха на Тони - чист, прекрасен, момичешки смях. И после тя започва да пее една много хубава италианска песен: “Аз, която плаках за тебе, молейки те да останеш с мен, сега не те искам, не те искам и затова стой далече от мене...”.

После зрителят разбира, че Тони е “момиче с леко поведение”. В него обаче се влюбва работникът Йордан, бригадир на бригада за комунистически труд. За да я превъзпита, Йордан я взема на работа при себе си. Това, разбира се, поражда конфликти с мъжете в бригадата. А и Тони не обича фалша, лицемерието и нагласените работи. Като шампионската титла по бокс на работника Велко (Руси Чанев), която той печели без бой на финала, защото няма противник.

Според сценария Тони трябва да бъде прегазена от черна волга. След дълги спорове помежду си и със сценариста Никола Тихолов режисьорите променят финала. И то не само заради логичната зрителска асоциация на черната волга с властта. За Пискови Тони е най-чистият човек във филма и те искат да запазят ефекта му върху зрителите. Така филмът завършва със стоп кадър на Тони като литнала птица.

“В ролята вложих всичко от себе си - разказваше Пепа. - Аз винаги така играя, не мога да се преструвам. Както го чувствам, така го играя...”

Но “Понеделник сутрин” е спрян за излъчване по кината и заключен в най-дълбоките килери на Кинематографията. Ако филмът не беше тотално забранен, българското кино може би щеше да тръгне по друг път. Гледан от французи, филмът има официална покана за фестивала в Кан. Интерес към него проявяват и от Венеция и Испания.

Гледалите филма кинаджии започват да говорят за него като за “чешко чудо” в България, а Пепа сравняват с Жулиета Мазина

Но пак от него тръгва и характеристиката ѝ на странна, остро характерна, непредвидима, непредсказуема...

“Понеделник сутрин” възкръсна в края на 1988 г. И зрителите видяха, че филмът е запазил виталността си, че проблемите за фалша в живота, за лакирането на реалността и свободата на личността звучат съвременно. През 1990 г. филмът е отличен със специалната награда на СБФД, Николова получи приза за най-добра женска роля. Тя казваше, че на прожекцията на филма се чувствала като на панихида. “Как приехте наградата?”, попитах Пепа. “Като посмъртна!”

За съжаление, забраната на филма спъва летящия старт на Николова в българското кино. Тя не е приета във ВИТИЗ. След големия скандал в Младежкия театър, когато са прогонени Вили Цанков и част от най-известните актьори, тя е принудена да се върне в родния край и няколко години се подвизава в Хасковския театър. Пропада възможността да играе в новия филм на режисьорите Пискови “Двама в новия град”. Забраняват им до го снимат.

Най-голямата болка на Пепа, която остава до края на живота ѝ, е пропуснатият шанс да играе ролята на Дара в “Лавина”. След като я гледа на предварителна прожекция в “Понеделник сутрин”, Блага Димитрова е толкова впечатлена, че я нарича “дар божи”. Така и кръщава героинята си в “Лавина” - Дара, чийто образ е написан специално за Пепа. Но и този проект на Пискови е забранен.

Шансът за актрисата се появява в лицето на Атанас Киряков, който е помощник-режисьор в екипа на сериала “На всеки километър”. Киряков и Пепа се знаят от 1964 г., когато той е асистент на Людмил Кирков при снимането на “Късче небе за трима” в Харманли. Една вечер двамата танцуват туист в лятната градина, милицията ги арестува и осъждат Киряков на 5 дни за дребно хулиганство, а нея пускат, тъй като е малолетна.

Киряков предлага на Неделчо Чернев, единия от режисьорите на “Километрите”, да пробва Николова за ролята на циганката Джалма. Чернев отказва, но след дълъг спор стигат до компромис: ще ѝ направят пробни снимки.

Снимат и няколко млади момичета. Когато гледат пробите в телевизията, в стаята влиза Любомир Шарланджиев, другият режисьор на сериала, вижда харманлийката и спонтанно възкликва: “Ей, Неделчо, пак удари късмета...”

За да влезе в образа си, докато снимат епизода “Циганката” край Пасарел, Пепа 10 дни не се разделя със сценичните си дрехи и не напуска истинския катун. Циганите толкова я харесали, че поискали да я омъжат за един техен момък.

Режисьорът, впечатлен от играта ѝ, имал желание да продължи ролята ѝ. Но серията завършва с гроба на Джалма и няма как сценаристите да я “съживят”.

След ролята на циганката снимат актрисата все в някакви особени роли - руса чужденка в “Бягаща по вълните”, индианка в “Оцеола”, женска маймуна в “Трета след слънцето”.

“Такива са ми давали - коментираше актрисата. - Мисля, че от роля не трябва да се отказваш. Макар че имам много хубаво определение за някои роли. Отказах участие в един двусериен филм и казах откровено на режисьорката: “Прочетох сценария и имах усещането, че като да съм се напила вечерта, сутринта се събуждам до един дядо и не знам спала ли съм с него, или не съм спала...”

Междувременно актрисата продължава да се разминава с роли. Така става в “Процесът” на Яким Якимов, в “Инструмент ли е гайдата?” на Асен Шопов, в “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.

Но, слава Богу, не изпуска момента за “Покрив” (1978), в който Иван Андонов я взе за ролята на жената без име. Във филма я виждаме най-напред през очите на Кирил, шофьор на пикап, който вдига нова къща и прави черни курсове за дефицитни материали. Тя е млада циганка с цвете в косата. И пее хубаво. Кирил я харесва от първия поглед. Между двамата пламва истинска любов, но тя е обречена. След различни перипетии Кирил се връща при семейството си, а жената - при своя съпруг Мургавия (Григор Вачков).

На финала Кирил сяда около масата с роднини и приятели да “полеят” завършването на къщата и побиването на байрака на покрива. Камерата се вдига нависоко, зрителят вижда много покриви, а над тях звучи тъжната песен на младата циганка с цвете в косата. “Как хубаво беше изведено посланието, а - казваше актрисата. - Няма покрив, но има любов. Има покрив, но няма любов...”

Пепа си отиде внезапно на 22 септември 2006 г. три месеца преди да навърши 60. На поклонението в Сатиричния театър приятелката ѝ Стоянка Мутафова я нарече вселена, а Стефан Данаилов - чудо. Крикор Азарян каза: “Не беше просто актриса, а неопитомено същество. Такава си остана до края...”