Вързаните с въжета бебета в педиатрията в Сливен не е действие, което може да бъде оправдано

Да кажеш на майка да си остави болното дете и да си тръгва, защото за нея няма място, не може да бъде оправдано.

Липсата на достатъчно персонал не може да е оправдание, когато приемаш деца за лечение. Защото това не е лечение. Това е усвояване на “пътеката”, за да си вземеш заплатата.

Такива отделения не трябва да съществуват.

Такова общество, което позволява да стигнем до там да ни връзват болните деца с въжета и да ги оставят да се скъсват от рев с пълни носове със засъхнали сополи, от които не могат да дишат, е истински болно общество.

Няма нужда от оправдания.

Ясно е, че всички по веригата сме виновни. Това обаче никак не решава проблема.

Да си човек не е професия.

Дори главата на рибата вече не е проблема. То толкова смърди в този наш гьол, че смрадта вече не прави впечатление.

Познавам много педиатри, много медицински сестри, санитари. Знам, че някои от тях едва издържат. Знам, че се гневят на нас, че не ги подкрепяме достатъчно. Донякъде с право.

Донякъде, защото има една много тънка, болезнено тънка граница на това да държиш живота на дете в ръцете си и да го изпуснеш, знаейки, че то без теб не може да оцелее. Кучетата не хапят децата.

Кучетата.

Съжалявам за така депресивния статус, но това повече наистина не може да бъде оставено по този начин.

Искрено се надявам, ако има истински действащи институции да си свършат работата.

Винаги се опитвам да не съдя по думите на едната страна. Тук обаче думи няма. Има вързани болни бебета. Сами.

Ние може би сме Франкенщайн.

Кремена Кунева