Сега се налага да призная – изобщо не съм печена. Само съм си въобразявала. Защото ми се случи следното. Телефонът звънна. Предният ден бяхме закъсали с колата край Ловеч, нещо ставаше с газовата уредба. Нито тя беше в ред, нито позволяваше превключване на бензин. В един автосервиз в Ловеч я човъркаха час, потеглихме някак. По пътя отново проблеми, оня натрапващ се страх, че нещо ще се случи, нещо ще се случи… Нищо не се случи, прибрахме се. На другия ден първата работа на мъжа ми беше да отиде в автосервиз, защото онова „нещо ще се случи“ не си тръгваше от главата ми. И малко след това звънна телефонът.

„Ало, капитан Маринов съм от пожарната. Налага се да ви съобщя за тежък инцидент с газова бутилка в лек автомобил, пострадали са седем души…“ Думите ме превърнаха в буца лед, учудих се, че можех да говоря. „Има ли жертви?“ Нещото се беше случило. И то бе поразило не само съпруга ми, но и още шестима. Беше дори по-страшно от опасенията, с които живеех в последните два дни. „Пострадалите са откарани в болницата – каза гласът, – ние бяхме до загасяването.“ Чувах се някак отстрани: „Съпругът ми жив ли е, кажете ми има ли загинали… „Вижте…аз… всъщност нямам право да ви кажа…“. Тук съм припаднала.

Само преди година бях писала следното: „Какви са тези български баби, които така и не разбраха, че става дума за измама, когато някой се обади по телефона и реве?

Българската баба е стандартизиран артикул. Тя не е продукт толкова на собствения си живот, колкото на държавния. Прилича на нещо, произведено по параметрите на БДС, и след това размножено в бройка, поръчана от ЕСГРАОН. Няма как да я сбъркаш, етикетчето Made in Bulgaria издайничи отвсякъде. Бръчките, жестовете, облеклото, походката й не са резултат толкова на лични, колкото на държавни страсти и неволи. Българските баби са нещо като социализма и капитализма по тия земи – уж различни, а всъщност еднакви.

Въпросът защо българският живот не може да произведе здрава, щастлива и самоуверена бабичка е нещо като въпроса защо българските опаковки не се отварят, защо промишлеността ни не може да произведе привлекателни като чуждестранните пластмасови домакински съдове, защо ако на стената има пет наредени един до друг контакта, те никога не са на една височина и други такива промишлени загадки. Да намериш накипрена, весела и пъргава баба е толкова трудно, колкото да отвориш българско олио, без да ти пострада блузата.“

Аз, високомерната съдница над българските баби, се свестих с телефон в ръка и хукнах към бърза помощ да проверя размера на ужаса. Паднах. Чувствах се парализирана. Набрах телефона на бърза помощ, молех да ми кажат живи ли са тези седем…“Госпожо, успокойте се, най-вероятно е телефонна измама.“ Не – крещях – не е, истина е, ние имаме проблем с газовата си уредба, ние убихме хора. Не сто, хиляда процента бях сигурна, че е истина. Точно по същия начин ми се бяха обадили преди 19 години, когато мъжът ми наистина катастрофира и беше с часове в кома. Години наред не го пусках да шофира сам, винаги бях в колата, а сега го бях оставила сам. Аз го убих, аз убих още шест души. „Госпожо, моля ви, затворете телефона и наберете номера на съпруга си“ – казваше гласът в телефона.

Все пак в онова писание преди година съм се опитала да намеря обяснение и оправдание. Написала съм: Българската баба знае, че може да бъде измамена, но само докато телефонът звънне. Тя е същество с травматично мислене – постоянно се страхува. Страхува се за деца и внуци, защото гледа новини и вижда, че всичко ги застрашава отвсякъде: скорострелни автомобили, падащи балкони, извратеняци в паркове, терористи по гари, мотоциклетисти в молове, отвличания. Бабата има в главата си едно голямо копче, на което пише „Страх!” И като задейства телефонът това копче, бабата вече няма нищо друго в главата си освен мисълта, че на нея се крепи здравето, живота, свободата (според съответната схема) на внучката. В продуктовата характеристика на българската баба пише, че може да бъде най-добре манипулиране чрез чувство за страх. Ако всеки българин е с травматично мислене и постоянно уплашен, то българската баба е три пъти повече.

Тя е била на лекар и знае, че там оправия няма. Тя никога няма да разбере кое безплатно и кое се плаща. Докторите така й го обясняват, че тя ги жали. Лекарствата й постоянно преминават от един списък в друг списък, а от това зависи пустата реимбурсация. Промяната станала, защото сменили референтните държави. Тези думи цепят главата на бабата. На такава баба каквото и да й кажат за здравеопазването по телефона, тя ще го повярва. Тя няма да си каже, че не е логично да са нужни едни пари, за да започне лечението, а след това ще се намеси здравната каса. Тя знае, че в българското здравеопазване няма логика, там правиш каквото ти кажат. На бабата й казват по телефона, че трябва да предплати и тя предплаща.

Тя не си е имала работа с полицията. Даже когато й крадат кокошките, не ги вика, защото знае от комшийки, които са викали полицаи, че никога не намират кокошките. Даже се дразнели, когато ги разкарват. Ходим за от кон нагоре, осведомявали. Крадците общо взето са известни на цялото село и са на свобода. Бабата също така гледа телевизия и там чува, че този направил това, оня онова, но всеки се е отървал. Не ги пращат в затвора. Намират начини да се изплъзнат. В този смисъл българската баба не можеш да я шашнеш с думи като корупция и с класации, в които сме на първо място по корупция. Тя знае какво е това. Даваш едни пари и всичко се покрива. Тогава как да се усъмни българската баба, когато й се обадят и кажат, че са нужни едни пари да се покрие катастрофа, при която внукът й потрошил човек? Тя знае, че в България нещата стават по този начин. Това да не е френската баба, която ми каза: „Не, не бих влязла в такъв капан. Но мисля, че и никой не би ми се обадил с такава измама. Ние знаем, че корупция у нас има, но тя е на най-високите етажи. Такова нещо да се прикрие с подкуп катастрофа, направена от обикновен гражданин…не, не би хрумнало на никого.” Да не ви казвам колко беше наясно френската баба с правата си при лекаря и болницата. Включително и със задължението на личната си лекарка да й се обажда по телефона, за да й напомня за прегледи.

„Госпожо, наберете съпруга си“, настояваше отново гласът по телефона. Тази жена не е добре, как така ще набера изгорял човек? Но го набрах. Той беше в автосервиза, работеха по газовата уредба. Не можех да му обясня защо го търся, зъбите ми тракаха, думите ми бяха изтекли в земята. Просто затворих. И телефонът звънна отново: „Доктор Митев съм от болницата. Търся ви, но давате заето, с кого говорехте?“ О, как се върнаха думите ми, при това най-обидните, които знаех: Изрод! – крещях, – Гадина… Той затвори веднага. А моят шок тръгна по всичките завои, височини и пропасти на това състояние.

Ние не си даваме сметка колко сме травматични, колко сме уязвими, колко сме готови да се разпаднем. Достатъчно е едно съвпадение със страховете, а те са безбройни, за да се натиснат всички паник бутони в главата ни, в сърцето, в душата ни. Разумът в случая не помага, него просто го няма. Ние не си даваме сметка колко изобретателни стават тези лешояди, как се добират до истинска информация (сервизът в Ловеч, тъй близко до убежищата на телефонните измамници от Левски и Летница), как имат защита в полицията, в прокуратурата.

Не знам дали и кога това ще свърши, защото не знам дали тези, които могат да го прекратят, искат то да свърши. Исках този път да бъда полезна само с предупреждението, че не сме толкова печени, колкото си въобразяваме.

Веселина Седларска