Е, много сме проклети, да знаете!

Т’ва българина е някаква много лоша порода! Бързам преди да сте ме заклеймили, като типичен български мрънкач, да започна да излагам тезата си.

Возя си се аз вчера по линията 120, отмарям след тежкия работен ден и си мисля как да си направя пържолките за вечерта – на скара или на фурна. Е, аз нямам скара, така че бързо го реших това. Ама както и да е. Та, возя си се и по едно време на една от спирките – бам! Контрола. „Моля, билети и карти за проверка.“ Добре, че се осъзнах навреме и скочих от седалката, както междувременно направиха и половината пасажери в автобуса. Слязох си, като пич, ама лоши събития последваха.

Тръгнах посока Семинарията с чевръста крачка, доколкото го позволява куцият ми крак, но изведнъж осъзнавам, че освен пържолките имам и друг ангажимент – да си намеря апартаментче под наем. Уговорката ми е за 19:00 с брокера, пък аз в 18:55 съм на Военно-историческия музей, а трябва да стигна до Вегата в Дианабад… Започнах да се потя… Ама може и да е било от времето. Цъкам един смс на брокерчето, че ме е хванало зверското задръстване, пък той ми звъни: „К’во става, брат?“ „К’во да става?! Пестя пари за хонорара ти!“ – казвам му на ум. Лъжа го там някакви работа, пък той се прави, че ми вярва.

Както и да е. Стигам след някакво време на спирката на Семинарията, а току пред мен вратите на 413 се тръшват, като тези на джипито ви, когато му се появите пред кабинета в 5 без 10 в неофициален празничен ден. Пускам сълза… Не за друго, ами от яд, че българина е толкова проклет!

Пристигам по някакъв начин на уговореното място с има-няма 10-15-20-30-минутно закъснение. Пичът за апартамента чака. Какво ще прави? Отиваме, той показва, аз гледам и го усещам, че почти ме е спечелил. Добре, че съм мъж, че иначе направо си ме беше свалил с огромния хол и просторната терена.

Дойде време аха да му кажа: „Млъквай и ми вземи парите!“ Но! Спомних си един съвет, че е хубаво да питам и за Акт 16. Питам – няма. К’во пра’йм? Мукаме. Б*хти, хората са т’ва българите! Хубаво щеше да ми го сложи тоя.

Взимам си багажа в мен – телефона и ключовете за сегашния апартамент, и си тръгвам. По пътя се сещам, че трябва да мина през магазина. Минавам, пълня си шепите с където, каквото набарам, че пари за торбички – няма! Отивам на касата: „Пост-терминал?“ Последвано от благозвучното българско: „Цъ!“ Аре кръгом до банкомата. Търся на моята банка, търся, търся, ама няма. Айде и там още лев и двайсе за услугата. Замислих се, че по-добре да ги бях дал в 120-ката по-рано, ама карай. Било к’вот било.

Най-накрая прекосявам финалната линия, събувам обувките… голяма грешка, между другото! Ама нямаше как. Сядам пред телевизора – изпуснал съм новините. Пак „кеф“. Отмарям все пак с чаша чешмяна вода в ръката и по едно време се сещам, че щях да готвя. Можеше, трябваше, щеше… кой ще ти се занимава по нощите с такива глупости?

Легнах си, наспах се и ето ме тук. Разказвам ти тази глупава история, а ти в момента вместо да работиш си ми седнал в интернет, да ми четеш глупостите.

Я, се стягай, българино проклет!