Брюкселско кафене близо до Гран плас. Следобедното слънце е изкарало навън белгийците и аромат от кафе, шоколад и прясно опечени гофрети се носи от всички страни.

Изведнъж около масите почва да скача и обикаля чевръст млад мъж, разчорлен, с разпран панталон и протяга ръце към хората. Просякът е доста нахален и настойчив. Приближава и нашата маса, но остава учуден, че ние дори не го поглеждаме. По български не се впечатляваме лесно, уморено ни е и нямаме желание даже да му махнем, пише Светлана Василева в Труд.  А той решава, че няма да ни остави на мира и започва да ни говори на различни езици – реди френски, английски, испански, немски. Ядец, няма реакция. Изведнъж му казвам – ако проговориш на български, ще ти дам две цигари.

И – о, чудеса! Мъжът продумва на кристален български език. „Ами така кажете, че сте българи, та да се разберем. Не ми давайте нищо, само добра дума да си кажем“, каканиже мъжът и изведнъж в наша чест вади от джоба си шапка с цветовете на българския трибагреник и я нахлупва, хилейки се идиотски.

„Казвам се Младен Желязков, 35-годишен съм, от Видин. Да не мислите, че винаги съм бил просяк. Не, но така се наложи. Животът така ме подреди. Преди две години аз и още четирима българи почнахме работа при нашенец в Брюксел. Имаше строителна фирма, бачкахме и ни плащаше добре. Но до едно време. Изведнъж каза, че го е закъсал и ако искаме работа, трябва да му помогнем. Искаше да тегли заем, а ние да му станем поръчители. Направи ни съдружници, даде ни 5% от собствеността на фирмата. Изтегли кредит, ние подписахме. И после дим да го няма, изчезна. Така ние увиснахме с дългове и без пари. Измами ни с една дума“, разказва Младен. За капак на всичко му откраднали и документите и така се озовал на улицата.

„Но аз не искам документи, искам тук да си остана. Оказах се на улицата, спя на гарата вечер, а през деня обикалям и прося“, казва Младен от Видин.

Питам го има ли професия, какво е учил в България, а той отговаря: завърших ресторантьорство, готвач и сервитьор мога да бъда. Но не си струва, малко пари дават. Аз тук от просия в лоши дни изкарвам по 20 евро на ден, а в добри стигам до 50 евро. Парите са добри, защото от тях не давам за храна. Тук, в Брюксел, има доста приюти, където се храня, и така парите си остават за мен, за други нужди. Младите хора са по-състрадателни и щедри, те по-често ми дават пари, а най-много гледам да страня и да се пазя от румънци. Те бият и ограбват, разкрива част от тайните на занаята наш Младен.

Не крие, че просията и лесните пари са му харесали и вече цяла година така си вади хляба. И сестра му е в Брюксел, тя работи, има жилище и той от време на време ходи при нея. От Видин тръгнал преди 15 години по белия свят. Всички заминавали на гурбет и той хукнал. Обиколил е много държави – Испания, Франция, Германия, Италия, Швейцария, преди да попадне в Белгия. Работил все в строителството, казва, че най-му харесало в Швейцария, добри пари плащали, но не успял да се оправи с документите и го изгонили.

Казваме, че ако иска, може да се върне в България, за готвачи работа има и добри пари плащат, а той гърлено се смее – ти луда ли си, та аз тук от просия изкарвам повече пари на ден от нормална работа в България. По корем да се влача няма да се върна. Тук е сърцето на Европа, бяла държава, у нас е само нерви, наемат те, работиш, а после не ти плащат и викат – ще чакаш. Да, ама сметките не чакат. И кой те защитава? Никой. Ето заради това няма връщане.

Давам му обещаните две цигари и той си тръгва с викове – да пратиш поздрави на Видин.

И потъва сред група от протестиращи еколози на улицата. Разконспирирана, че съм българка, и то журналистка, ме спират за разговор и две дами на 60 години. Искат просто да си поговорим на български език, защото им е приятно да чуят наша реч, но отказват да ги снимам. Щели у нас да ги познаят, а те не искали. Едната нашенка разказва, че дошла в Брюксел преди 16 години.

„Работих в завод, съкратиха ме, всичко се срина, на тия години кой да ме наеме. Така тръгнах с приятелка насам. Почнах работа в Брюксел, в завод за пилешки продукти. Но се разболях, имам проблем с краката. Сега чакам да ми излезе документ за инвалид от Белгия и да ми дадат някаква помощ. Дойде и дъщерята, тя работи нелегално в Кралския дворец като помощник-градинар за един турчин, който е на щат. Та той й плаща надница и така се оправяме прилично. Към 1000 евро ги докарваме", разказва нашенката. И се хвали, че знае всички евтини магазини и промоции в Брюксел.

Другата пък била магазинерка у нас, но й омръзнало да получава жълти стотинки – минималната работна заплата. И така тръгнала и тя към Брюксел. Тук работи на повикване като чистачка по кръчми, жилища, където я викнат. Оправя се някак.

„Нямаме намерение и двете да се прибираме в България, ще стоим тук, докато вземем пенсии. Това ни е целта, защото ако се пенсионираме у нас, ще вземем 200 лева и с тях накъде – умираме. А тук имаме шанса да получим прилични пенсии, минимум 800 евро. Ех, с такива пари у нас ще сме богаташки, смеят се нашенките. И на изпроводяк ни казват – пишете, че ние сме прокудени, нашето поколение никой не го ще, тръгнахме си, защото нямахме избор. Дано поне внуците имат късмет да живеят в по-уредена и нормална България“. И сълзите им потекоха по сбръчканите лица. И си тръгнаха клатейки се, защото по-здравата крепеше другата с болните крака. След миг големият град ги погълна .

А пред очите ни премина поредната военна двойка патрули, въоръжена до зъби, в Брюксел и ни стресна, приземи и припомни ,че Европата вече не е такава, каквато я познавахме. Вече трайно се е настанил страхът за оцеляване, за бъдещето, страх от тероризъм, страх от различните. Но и това не плаши нашенци, пръснали се по света да търсят късмет и препитание.