Дълго време ББ се радваше доста провинциално като малко дете, когато някой европейски лидер слезеше куртоазно на неговото ниво, потупаше го снизходително по рамото, кажеше му нещо на „ти“, за да скъси дистанцията (пропастта в интелигентността, културата, образованието, възпитанието).

Това му повдигаше самочувствието, караше го да се смята годен за макар и периферно, но все пак някакво участие в онези висши международни политически кръгове, за които той няма нито подготовката, нито владеенето на езици, нито интелекта, нито познанията в историята, дипломацията, теорията и практиката на външната политика, камо ли пък да схваща нещо в такта, протокола, добрите обноски, ако щете и в надиграването в жестовете, притворността, дори лицемерието и театралниченето, които са част от пейзажа в тези среди.

През последната година, обаче, ББ се взе много насериозно, повярва си, започна да прави абсолютно нетипични и неприсъщи му до този момент тълкувания на процесите в глобален план, да дава оценки сякаш е лидер от интернационален мащаб, без капка вътрешно съмнение и ценностно колебание той се втурна да произвежда словесни геополитически анализи, да сглобява пъзели в отношенията на великите сили, да напада и недоволства от Запада, да обсъжда и осъжда Европа, много често при това като човек сякаш от Изтока и оттатък границите на Европа, сиреч откъм Евразия.
Беше само въпрос на време и толкоз просто и логично, това ново негово самочувствие да го тласне още по-напред и да го изстреля още по-нависоко в представите му за собствената значимост и роля.

Той вече си вярва, че прави Голямата политика, че е равноправен участник и дори тамада на масата на регионалните, надрегионалните и по-по-най-значимите сили. Вживял се в тази роля, той дори променя походката си, ръкомаханията, мимиките, ударенията на думите. Кисинджър наистина ряпа да яде. Ако ББ беше чувал за съществуването на Талейран щеше да има самочувствието му, но поне на дипломатическото поле е близо до себеоценката си за един български Наполеон на мира, una paloma blanca на международните спорове и конфликти, стратег на международните преговори, виден спец в оперативното изкуство на международните разговори и вероятно – изкусен тактик в международните договори.

Очаквам да предложи международна, трансевропейска, а защо не и световна мирна конференция под свой патронаж, да стартира нов Хелзинкски процес, сиреч Софийски процес, който да изкове новите принципи на международните отношения между, от една страна, държавите от Запада като поддръжници на постдвуполюсния еднополюсен геополитически модел, от втора страна, системните фактори-противници на този модел и най-вече Русия, и може би (струва си да се помисли по този въпрос!) от трета страна, несистемните фактори-противници на този модел, и най-вече ИДИЛ.

А защо не?

Знае ли човек докъде стигат амбициите на един човек, който смята, че за него все повече няма нищо невъзможно и на когото му се налага освен текущите и привършващи се постепенно проблеми на България, да поеме върху плещите си и световните проблеми, за да намери най-достойното и полагащо му се място в човешката история. В българската той е издигнал вече своя паметник неръкотворен….

Автор: Николай Слатински