Лий Чайлд, един от най-големите автори на трилъри, обвини Слави Трифонов в убийство, но после разбра, че е невинен и му се извини. Всичко това става чрез героя на Чайлд Джак Ричър в романа “Врагът”.

През 2002 г. Лий Чайлд (псевдоним на британския писател Джим Грант) гостува в България. Той е настанен в “Хилтън”, посещава Пловдив, раздава автографи, гостува в шоуто на Слави Трифонов и след това вечеря с неговия екип, пише 24 часа.

Не знаем какво са си говорили двамата и какво са си обещавали, но през 2004 г. герой с името на най-популярния български шоумен се появява в романа “Врагът”.

Главен герой и в него е военният полицай Джак Ричър - як мъжага, който обича професията си и определено е някакъв самотник. Той винаги идва отнякъде, свършва си работата и тръгва за някъде. И през това време около него падат по няколко трупа.

Така е и в романа “Врагът”, действието в който започва с един инфаркт на генерал Кен Креймър в долнопробен мотел. Това се случва в новогодишната нощ на 1989-а срещу 1990 г. Не е случайно това.

Джак Ричър само преди два дни е преместен от Панама, където е преследвал ген. Нориега, във военната база Форд Бърд, Северна Каролина.

Ричър започва разследване на смъртта на ген. Креймър, важна клечка в американските танкови войски, и почти през ден се появяват нови трупове - съпругата на генерала, сержант от подразделението “Делта”, още един високопоставен генерал...

Към средата на романа сред заподозрените за убийствата се появява и сержант Слави Трифонов. Той българин, обучен в ГРУ (страховитото съветско военно разузнаване), избягал от комунистически режим и привлечен за инструктор на бойците от “Делта”. Знаел неща, които американците не знаели.

Сержант Трифонов напуска Форд Бърд на 4 януари 1990 г. с лек автомобил “Корвет” и се връща на другия ден, но не се знае къде е бил и какво е правил.

Бил е въоръжен с пистолет “Щаер ГБ”. Напуска военната база с деветнайсет патрона - осемнайсет в пълнителя и един в цевта, а се връща със седемнайсет - шестнайсет в пълнителя и един в цевта. Два патрона липсват.

Сега ще ви представя словесния портрет на серж. Трифонов от романа, а вие преценете дали Лий Чайлд има предвид точно шоумена, или е просто съвпадение на имената.

"... този българин беше исполин. Висок поне колкото мен, ако не и повече. Сигурно имаше метър и деветдесет и осем, сто и десет-петнайсет килограма. С обръсната глава. И с едро, изсечено лице, което можеше да мине както за грубовато и жестоко, така и почти за красиво, в зависимост от светлината. В момента тя идваше от една флуоресцентна тръба на тавана и не му правеше особена услуга. Трифонов изглеждаше уморен. Близко разположените му очи гледаха с пронизващ поглед от дълбоките орбити. Беше малко по-възрастен от мен, може би на трийсет и две-три. Ръцете му бяха огромни. Облечен беше с нова камуфлажна униформа, без табелка с името, без отличителни знаци за чин и войскова принадлежност...””Според Лий Чайлд сержант Трифонов още е “едър, но кротък, изглежда, се е примирил със съдбата си“. Не реагира, когато му слагат белезници и го качват във военния джип марка “Хъмър”. А акцентът му е “гърлен и насечен”.

Казва, че е от София, а не от Учин дол. На въпроса какво прави в САЩ кратко и ясно отговаря така: “Края на комунистическата окупация на моята страна. Който ще дойде много скоро, надявам се. И тогава ще се върна. Гордея се с родината си. Тя е прекрасна страна, пълна с прекрасни хора. Аз съм националист!”.

На въпросите къде е бил през нощта на 4 срещу 5 януари и какво е правил, сержант Трифонов “мълчи като партизанин на разпит” Лий Чайлд не използва този популярен шаблон, сигурно защото в САЩ никога не е имало партизани.

Джак Ричър обаче не прибягва към насилие срещу сержанта, защото знае, че хората от “Делта” са тренирани да издържат на всичко: обработка с психотропни вещества, побои, насилие над сетивата им и всичко, за което може да се сети човек.

“Дори не можех да си представя какво е изтърпял Трифонов за пет години обучение в ГРУ - обяснява Джак Ричър. - Нищо не можех да му направя. Не че имах особени задръжки да поступам някого при нужда. Но бях сигурен, че този човек няма да каже дума, дори да го разкъсам на парчета...”

Накрая сержант Трифонов все пак проговаря. Разказва, че е получил писмо от свой приятел от София, който има сестра. Тя била гимнастичка и по време на турне в Канада бяга от групата. После заживява в САЩ. Омъжва се за американец, който се оказва негодник.

Жената започва да пише на брат си в България дълги, тъжни писма. За побои, тормоз, жестокост и самота. Животът й се превръща в ад. Комунистическите цензори пропускат писмата, защото всичко лошо, казано за Америка, е добре дошло за режима в България.

Братът успява да намери адреса на Трифонов във Форт Бърд и му написва писмо, което предава на човек, внасящ машинни части от Австрия. При следващото си пътуване той пуска писмото до поискване. Трифонов го получава на втори януари. Името му е написано с големи букви на кирилица, а писмо е покрито с пощенски марки.

Трифонов го прочита и веднага разбира какво се иска от него. Времето и пространството, както и фактът, че не познава подателя, стават маломерни пред чувството за лоялност към един сънародник. Трифонов признава, че така се разярил, сякаш биели и тормозели собствената му сестра.

Първата му свободна вечер след получаване на писмото е на 4 януари. Съставя си план за действие и дори репетира как да каже на американеца побойник, че не е за препоръчване да се тормозят българки, които имат приятели наблизо.

На 4 януари облича коженото си яке, джинси и риза. Единствените цивилни дрехи, които има. Качва се на корвета и потегля към Кейп Фиър, което на български звучи като Нос Страх.

Писателят Чайлд знае, че за читателя ще е много по-интересно, ако види какви ги е свършил Трифонов там, а не ако ги разказва на Ричър. Затова го товари на хъмъра и ги праща на мястото на събитието.

Там всички виждаме една изтормозена българка Елена, за която авторът казва, че “можеше да послужи за илюстрация на темата “съпружески тормоз” в някоя енциклопедия”.

После отиват и при съпруга Пикълс, който, целият в бинтове, лежи в реанимацията на местната болница. Двата му крака са вдигнати на екстензия, а коленете - омотани в бинт с дренажи. Пикълс признава, че сънародникът на “тъпата българска кучка” го е гръмнал в коленете

Две капачки - два куршума. Два изстреляни патрона - прави бърза аритметика Ричър и вижда, че сметката излиза.

На тръгване сержант Трифонов пита ще има ли неприятности. “Не и с мен - успокоява го Ричър. - Ти си мой човек. Но си извадил голям късмет. Можел си да улучиш феморалната артерия. Щял си да го убиеш като нищо. И тогава щеше да загазиш здравата.”

Тук сержант Трифонов спокойно се усмихва: “Тренирал съм пет години в ГРУ. Знам как се убиват хора. Знам и как не се убиват.”

Край на българското участие в трилъра “Врагът”.

Българинът вече не е враг на американския рейнджър. Двамата са “братя по оръжие”, както гласеше едно друго клише по времето на соца.

На мен малко ми доядя на скъперничеството на Лий Чайлд. Джак Ричър е майор, а Слави Трифонов - само сержант. Вярно е, че американската армия се крепи на сержантите, но си мисля, че едно капитанско звание би подхождало много по-добре на българския исполин. У нас пък казваме, че капитан е най-мъжкото звание в българската армия.

Дали пък това не са излишни ядове. В началото на романа си авторът изрично е написал: “Всички герои в книгата са измислени и всяка прилика с действителни лица е случайна.”