Има кафенета, ресторанти – храната е добра, казва за Русе румънката, отраснала в Гюргево

Ана Тату е родена и израснала в Гюргево. Интересува се от историята и културата на района, които според нея не са оценени. Вечно влюбена в Балканите, тя вярва в сътрудничеството и здравия разум. Обича да чете и понякога да пише, особено кратка проза. Грижи се за градина, в която експериментира с по-малко познати растителни видове, и е майка на две деца, пише Мостът на приятелството.

Ана, ти си създала страница във Facebook – Giurgiu Neoficial (Неофициално Гюргево), която предоставя интересна и уникална информация за района на Гюргево, но напоследък все повече се фокусира върху Русе и неговия културен живот. Как се стигна до създаването на тази страница и каква е нейната история? Имаш ли професия, свързана с пресата или комуникацията?

Започнах страницата “Неофициално Гюргево” преди около 7-8 години, тъй като тогава се върнах у дома в Гюргево. Идеята за нея обаче беше по-стара.

Аз съм родена в Гюргево, но съпругът ми е от друга част на страната. Когато се върнахме от Букурещ, той беше много любопитен за града и околностите му, а аз имах инертно, да не кажа направо негативно отношение към моя град. Мисля, че това отношение е характерно за повечето жители на Гюргево. Жителите на Гюргево не познават града си и съответно не го обичат. Със съпруга ми започнахме да правим малки излети в района и открихме, че природата всъщност е щедра към нас. Видяхме Дунав с нови очи, каналите, басейните покрай Дунав, дунавските тераси. Постепенно започнах да чета за историята на Гюргево и усетих, че съм се натъкнал на съкровище. Имаше много неща, които не знаех, запалих се по историята на района и тогава ми хрумна да опиша и да снимам Гюргево през собствените си очи и да покажа на другите какво съм открила, с идеята, че мога да променя малко манталитета, поне с милиметър. Защото един град не е сбор от сгради и места, а по-скоро сбор от жителите му. Хората трябва да обичат мястото, където живеят, да обичат да са у дома си. Тогава може би ще се борят да променят това, което не им харесва, което не е наред, ще оказват натиск върху властите и градът ще процъфтява.

Мислех, че ще пиша само една, най-много две години страницата “Неофициално Гюргево”, но работата ми по нея се проточи във времето. И прекосих Дунава.

Русе е най-близкият град до нас, по принцип се пътува максимум 15 - 20 минути с кола – ако няма голям трафик в митниците – за нас е много лесно да правим еднодневни екскурзии до България. Русе е много по-голям от Гюргево. Старите сгради са доста добре запазени. Има кафенета, ресторанти – храната е добра. Околността е красива, каньонът на река Русенски Лом е невероятен. Наблизо открихме защитен от ЮНЕСКО обект, пещерата Орлова чука, и мисля, че имаме още много да видим. Да не забравяме, че нашите градове имат обща история и аз обичам да търся следи от тази история, която ни свързва: османските укрепления, погребаната църква, ферибота и т.н., да гледам на всичко с окото на културен турист, а след това да разказвам за това на моите съграждани от Гюргево.

За да отговоря на всичките ви въпроси, не, нямам професия, свързана с пресата или комуникациите, но обичам да пиша. И използвам това, за да опаковам фрагменти от историята в малки истории, написани по достъпен начин, приятно четиво за човека, който отваря телефона си, докато пие чаша кафе. Опитвам се да подхождам към всичко от позитивна гледна точка – което не означава, че не виждам какво е лошо или неправилно. Има много медии, които се грижат да ни го посочват всеки час. Опитвам се да гледам наоколо с доброжелателни очи, мисля, че съм го научила от децата си, които, когато бяха малки, имаха тази суперсила на детството, да се радват на най-простите неща. Страницата е аполитична, без реклами, чисто доброволческа.

Колко популярни бяха русенските радиостанциите и музикалните им предавания в Гюргево след 1989 г.?

Аз съм от поколението, което израсна, чувайки български език всеки ден. По време на комунизма гледахме повече българска телевизия, отколкото румънска. Казваше се, че “българите (телевизията) се хващат с вилица, а за румънците трябва да се инсталира антена”. Покажете на който и да е над 40-годишен човек от Гюргево клиповете на Сънчо (Лека нощ, деца) и той ще се просълзи. Гледах сериали, филми по Студио Х, а музиката, дошла след Революцията, слушах по радиото. Бях тийнейджър, а за тийнейджърите музиката е от голямо значение, тя е част от тяхната идентичност.

Слушах радио “Хоризонт”, помня, че в неделя вечер имаха тричасово рок шоу. Започваше късно, около 22:00 ч., така че продължаваше до след полунощ. А аз чаках до последния половин час, когато пускаха най-новите албуми. Имах касетофон и можех да записвам, бързо натисках бутона REC, за да не пропусна нито секунда. Така записах последния албум на Metallica – Metallica 91 – и касетата обиколи целия град и беше копирана многократно.

А по-късно, след 2000 г., когато интернет и YouTube навлязоха на пазара и музиката беше станала много по-достъпна, все още слушах в колата една българска радиостанция, Пристис или нещо подобно се казваше. Изведнъж тя спря да свири и аз останах без рок радио зад волана.

Откривате в Русе много неща, които ще ви зарадват – като например културната му сцена. Какво представлява интерес за една жена от Гюргево в България отвъд Дунава?

Освен това, което казах по-горе – към което трябва да добавя, че идваме в Русе и за пазаруване – обръщам голямо внимание на музикалните събития там. Музиката ме интересува, може би щеше да има и повече, може би щях да включа и театъра, но се намесва езиковата бариера. В Русенската опера програмата е богата, институцията е много активна и през последната година открих, че класическата музика и рок музиката са прекрасно свързани и така излизат заедно на сцената. Ходих на две представления, оркестърът беше дирижиран от Димитър Косев, намирам ги за феноменални, единствени по рода си, на практика имах късмета да бъда в центъра на тези събития, които се надявам да се превърнат в културно движение.

Следя няколко страници от Русе, които превеждам автоматично с Google translate, очаквам с нетърпение тазгодишните концерти на Мах Club, на Karaoke Star и определено ще следя за Ruse Summer Fest.

Освен музеите, които вече посетих, за мен храната на един народ също е част от културата. Нека не лицемерничим, ние, хората от Гюргево, идваме в Русе, за да ядем, и аз винаги избирам нещо традиционно българско. Няма да забравя да кажа тук колко много обичам вашите печени чушки, лютеница, наистина мисля, че трябва да направим един жив, “ядлив” и трансграничен музей на всички видове дунавски ястия. Шегувам се, но не на 100%. Мисля, че все още имам да проучвам от кулинарната страна, интересувам се от градската торта, тортата Гараш, красива е историята зад този десерт, жалко, че не можах да дойда миналата есен, когато имахте събитие с музика и торта Гараш.

До каква степен липсата на развит обществен транспорт между Гюргево и Русе ти пречи да идваш по-често? Смяташ ли, че една автобусна или микробусна линия между двата града трябва по някакъв начин да бъде подкрепена от местните администрации, ако частните компании не виждат достатъчно печалба в това?

Сред жителите на Гюргево се разпространява една шега:

“- Когато имате гости, които идват от друг край на страната, къде ги водите в Гюргево? Какво има да се види в Гюргево?– Русе!”

Може би това е малко жестока шега, болезнена за нас, в румънския дух на осмиване на неприятностите, но е вярна. Тази близост на нашите градове, разделени от реката, фактът, че се виждаме от единия до другия бряг, е очарователна. Може би сме свикнали с нея, но за хората, които идват за първи път, тя е доста привлекателна. Преди пандемията ни гостуваха две момичета от Канада и Израел, отидохме на пристанището в Гюргево да хапнем и те бяха изненадани, че от другата страна има град от друга държава. Помислиха, че е близо, искаха да се откажем от ресторанта в Гюргево и тъй като нямахме достатъчно време да ги закараме, казаха, че ще отидат сами, пеша. Ние не им позволихме, разбира се, казахме им, че разстоянието е малко по-голямо, отколкото изглежда, и не е възможно да се стигне пеша.

Е, тук е проблемът, ако нямаш кола, не е лесно да стигнеш от единия бряг до другия. А и никак не е евтино. Винаги виждам таксита с русенски номера, които отиват до Букурещ. Вероятно такова пътуване е доста скъпо, но дори и със собствена кола трябва да платиш моста, после винетката. Знаем, че този подход – всеки със собствената си кола, е остарял и не е устойчив. Затова мисля, че трябва да има редовни автобусни пътувания. И не само това, трябват ни влакове в удобно време, фериботи, велоалеи и – защо не – корабче, което да се движи от пролетта до есента между двете пристанища. Може би съм мечтател, но улесняването на придвижването на хората може да помогне за развитието на района от туристическа и икономическа гледна точка. Рано или късно ще трябва да погледнем на всичко комплексно и да преодолеем този манталитет на граница, която не може да се пресече.

Сега сме заедно в Европейския съюз, в културно отношение сме в един и същи район на Балканите, имаме някои места за прекарване на свободното време в района и така или иначе Букурещ е близо. От другата страна, в България, са Русе и не много далечното Велико Търново. Всичко това звучи идеалистично, защото дори между Гюргево и Букурещ няма добри транспортни връзки, но ако не се осмелим да мечтаем, никога няма да разберем от какво имаме нужда и какво да поискаме от властите.

Но ето как изглежда бъдещето, така е на всички европейски граници, например сестра ми живее във Франция, на границата с Белгия. Границата минава през един парк, когато минете през парка, сте или във Франция, или в Белгия, а тя ходи на работа с френски или белгийски автобус, в зависимост от това кой ще стигне по-рано на спирката.

Може би първата инициатива трябва да дойде от властите на двата града. Но има опасност да навлезем в бюрократичен ад, който е невъзможно да бъде преминат. Въпреки че една пътна връзка – защото това е всичко, което е възможно да се започне – подкрепена от двете администрации, би означавала, че те са закотвени в настоящето, мислят за бъдещето и празнуват миналото. Мостът над Дунав е построен през 50-те години на миналия век с някои жертви на общността.

По неофициална информация трябва да знаете, че преди няколко десетилетия имаше идея – поднесена с предизборна боя – за въздушна връзка между Гюргево и Русе, по-точно за кабинков лифт. Дори не се е стигнало дотам, но в Европа има градове, свързани с това ефектно транспортно средство.

Какво още трябва да направят жителите на Русе и Гюргево, за да имат по-удовлетворителен живот в своя район, вместо да се установяват в Букурещ, София или Варна?

Наистина да бъдат граждани, да обръщат внимание на това, което се случва около тях, и да се включват в обществения живот. Всеки с каквото може, колкото и малко да отделя за града, това малко се изкарва от цялата общност, а общността не се състои от анонимни хора, общността означава нашите родители и деца, нашите съседи, нашите учители в училище. Ние сме общността. Нека да погледнем към младите хора, към техните нужди и да им обърнем възможно най-голямо внимание. Младите хора ще тръгнат, ще опитат, ще изследват, това е в епохата на младостта, но може би им дайте нещо, към което да се върнат.