Президент на САЩ, е убит при атентат на 22 ноември 1963 година

На 22 ноември 1963г. 35-ият президент на САЩ Джон Кенеди е убит при атентат по време на обиколка в Далас, щата Тексас. В същия ден за атентата е арестуван Ли Харви Осуалд, който след два дни е убит от Джек Раби.

На 29 ноември 1963 г. Конгресът сформира Комисията "Уорън", наречена на името на върховния съдия на САЩ - Ърл Уорън, със задача да разследва убийството на Джон Кенеди. На 27 септември 1964 г. комисията публикува доклад, според който Ли Харви Осуалд е единственият отговорен за убийството с преценката, че макар Ли Харви Осуалд да е стрелял по президента Джон Кенеди, "най-вероятно е убит вследствие на заговор".

Покушение срещу живота на президента на САЩ Джон Кенеди

Ню Йорк, 22 ноември 1963 г. /БТА/ Осведомителните агенции току-що съобщиха, че в град Далас, щата Тексас, е извършено покушение срещу живота на президента на съединените щати Джон Кенеди.

Състоянието на президента, срещу който е било стреляно два пъти, е все още неизвестно. Президентът се намира в болница.

***

Вашингтон, 22 ноември 1963 г. Тук официално бе съобщено, че президентът Кенеди е починал от раните в главата в 21 часа българско време.

***

Вашингтон, 22 ноември 1963 г. Според конституцията на Съединените щати вицепрезидентът Линдън Джонсън автоматически става президент на републиката до идните избори, които ще се състоят през ноември 1964 година.

***

Вашингтон, 22 ноември 1963 г. Вицепрезидентът на САЩ Линдън Джонсън пое всички конституционни пълномощия на президента на САЩ веднага след смъртта на Джон Кенеди. Линдън Джонсън положи клетва пред районния съдия Сара Хюз в 21.38 часа българско време на борда на президентския самолет на летището в Далас, няколко минути преди да отлети за Вашингтон.

Убийството на президента Кенеди

София, 23 ноември 1963 г. /Бележка на ЮПИ: Кореспондентът Мериман Смит, акредитиран при Белия дом от 1941 г. насам, е бил очевидец на убийството на президента Кенеди в Далас. При завръщането на Джонсън във Вашингтон Смит е бил единственият кореспондент на осведомителна агенция в самолета на новия президент./

Следва информацията на Смит:

Вашингтон, 23 ноември 1963 г. /ЮПИ/ Беше тихо слънчево пладне, когато нашата кавалкада от коли мина през центъра на Далас. Колоната напусна търговския център и навлезе в хубаво шосе, краят на което се губеше в нещо като парк. Аз бях в журналистическата кола, снабдена с подвижен радиотелефон. Бях седнал на предната седалка между шофьора и Малкълм Килдъф, изпълняващ длъжността секретар по печата при Белия дом през времетраенето на обиколката на президента из Тексас. Други трима репортери седяха отзад.

Внезапно се чуха три глухи гърмежа. Първият прозвуча глухо, но вторият и третият бяха безспорни. Пушечни изстрели.

Колата на президента, която се намираше на около 150 или 200 метра напред, като че ли се поколеба. Забелязахме суматоха в колата на охраната, която следваше президентската кола.

Третата кола в колоната беше на вицепрезидента Линдън Джонсън. Зад него беше колата на неговата охрана. След това идвахме ние.

Нашата кола остана неподвижна за може би не повече от няколко секунди, но те ми се сториха цяла вечност. Понякога историята експлодира пред самите очи на човека, но дори и най-опитният наблюдател се стъписва, защото има граница на това, което човешкият ум може да побере.

Погледнах напред към колата на президента, но не можах да видя нито него, нито губернатора на Тексас Джон Конали, който беше в същата кола. И двамата бяха дошли от Вашингтон с тази специална лимузина на Белия дом, чийто покрив е целият от специална прозрачна пластмаса. Стори ми се, че видях някакво ярко червено петно, което сигурно беше роклята на г-жа Кенеди.

Всички в нашите кола започнахме да крещим на шофьора, да се приближи до президентската лимузина. В този момент обаче тя излетя напред с голяма скорост, заобиколена от полицаи на мотоциклети.

Нашата кола потегли също напред. Заобиколихме колата на Джонсън и неговата охрана и се понесохме по шосето, едва смогвайки да следваме президентската лимузина, зад която се носеше колата на охраната.

Зад един завой те се загубиха. Когато и ние минахме завоя, разбрахме къде отиваме - болницата Паркланд, голяма сграда вляво от шосето. След остър завой нашата кола се закова на място пред вратата на болницата, където вече стоеше президентската лимузина. Аз се втурнах към нея.

Президентът беше на задната седалка, паднал по очи върху скута на г-жа Кенеди, която бе обвила главата му с ръце и се бе навела над него, като че ли му шепнеше нещо.

Губернаторът Конали лежеше по гръб на пода на колата, а главата и раменете му бяха в прегръдките на жена му Нели, която глухо хлипаше. Кръв се процеждаше през плата на костюма на губернатора, отпред на гърдите. Не можех да видя раната на президента. Но забелязах, че вътрешността на колата и задната седалка са опръскани с кръв и една тъмночервена ивица се стичаше по дясната страна на тъмносивия костюм на президента. От репортерската кола аз бях предал по радиото до Бюрото на Юпи в Далас, че срещу колата на Кенеди са били дадени три пушечни изстрела. След като видях кървавата сцена пред входа на болницата обаче, ми стана съвършено ясно, че на всяка цена трябва да се добера до телефон.

Клинт Хил, началник на охраната на г-жа Кенеди, се бе навел също във вътрешността на президентската лимузина.

- Сериозно ли е ранен, Клинт? - го запитах аз.

- Той е мъртъв! - отговори късо той.

Не помня вече ясно какво стана пред вратата на болницата. Разтревожени гласове, напрежение… „Къде дявол да го вземе са тези носилки?... Бързо лекар!... Идва!... Полека, внимавайте!... И тук-таме сподавен плач.

Аз се втурнах през вратата в един от болничните коридори. Първото нещо, което видях, беше някаква малка канцелария. Вътре един мъж с очила ровеше в куп болнични формуляри. На малка масичка до него имаше телефон.

- Как взимаш външна линия? - едва смогнах да изрека аз. Президентът е ранен!

- Завърти „9“! - каза човекът.

Трябваше да въртя два пъти преди да мога да взема връзка с бюрото на ЮПИ в Далас. Бързо продиктувах бюлетин, в който казвах, че президентът Кенеди е ранен сериозно, вероятно фатално, от куршумите на убиеца, докато колата му минавала по улиците на Далас.

Болничните колички, на които бяха положени президентът и губернаторът, минаха отвън по коридора, докато диктувах, но аз бях обърнат с гръб към вратата и ги видях, едва когато бяха вече стигнали до манипулационната за спешни случаи, на около 100 стъпки далеч.

Разбрах, че са минали обаче, от ужасения израз на лицето на човека край мен.

Докато стоях в канцеларията, мъчейки се да преразкажа на колегата на другия край на жицата какво е станало и едновременно да следя събитията в болницата, хората се суетяха по коридорите.

Килдъф, от Бюрото по печата при Белия дом, тичаше нагоре и надолу из фоайето. Полицейски началници викаха на служителите от болницата да се оттеглят. Двама свещеници бързаха, стиснали здраво в ръце вдигнатите поли на расата си. Един полицейски офицер изтича по коридора с апарат за преливане на кръв, следван от лекар в бяла престилка.

Свещениците излязоха и казаха, че президентът е поел последното причастие на католиците. Те казаха, че той е все още жив, но е в безсъзнание. Започнаха да пристигат хората от антуража на президента. Колите им се забавили в бъркотията по улиците.

Телефонните апарати в болницата бяха скъп лукс и аз държах слушалката на моя, решен на всичко, но да не я изпусна. Страхувах се да направя крачка от канцеларията, за да не загубя контакт с външния свят. Трябваше обаче да я захвърля, след като Килдъф и Уейн Хокс, секретар в Белия дом, минаха тичешком покрай мен и извикаха, че след малко Килдъф ще направи декларация в стаята на медицинските сестри на горния етаж.

Изтичах след тях. Стигнах до вратата на тази стая. Мъчейки се да контролира гласа си, Килдъф каза: „Президентът Джон Фитцджералд Кенеди почина в 13:00.“

Втурнах се към близката канцелария. Телефонната централа на болницата беше безнадеждно заета. Зърнах Вирджиния Пейет, съпруга на директора на бюрото на ЮПИ в южните щати и самата тя стар журналист. Казах ѝ да се опита да влезе във връзка с Бюрото в Далас от телефонните автомати на горния етаж.

Отчаян от невъзможността да взема телефонна връзка от централата, аз се помолих на една сестра. Тя ме преведе през лабиринт от коридори и стълби до един автомат. Свързах се с Бюрото, но Вирджиния бе успяла вече да говори преди мен.

Изтичах обратно до стаята на медицинските сестри. Там Джигс Фовър от транспортния отдел при Белия дом, ме сграбчи за рамото и ми каза, че Килдъф иска трима от акредитираните при Белия дом журналисти да отлетят с президентския самолет до Вашингтон.

- Той те търси долу - каза Фовър. Бягай!

Втурнах се по стълбите и, изхвърчайки из вратата, можах да видя как Килдъф напуска района на болницата в журналистическата кола.

Чарлз Робертс от сп. „Нюзуик“, Сид Дейвис от радиоразпръсквателната компания „Уестингхаус“ и аз започнахме да молим един полицейски офицер да ни закара до летището с неговата служебна кола. Охраната беше наредила да не се използват полицейските сирени около летището, но този полицейски офицер от Далас свърши идеална работа, като майсторски ни прекара през най-оживения трафик, който някога съм виждал.

Когато излязохме от колата в края на пистата на летището, на около 200 метра от президентския самолет, Килдъф ни забеляза и започна да ни маха да бързаме. Когато стигнахме до него, той ни каза, че в самолета могат да влязат само двама журналисти и че Линдън Джонсън се готви да положи клетва за встъпване в длъжност като президент на САЩ на борда на самолета, който ще отлети веднага след това.

Видях няколко телефонни кабини наблизо и попитах дали ще имам време да съобщя в агенцията. Той отговори: „Добре, но за бога, бързай!“

Тогава започна нов телефон кошмар. Нашето бюро в Далас отговаряше заето. Опитах да се свържа с Вашингтон. Всички линии бяха заети. Тогава повиках Бюрото на ЮПИ в Ню Йорк, където колегата се смая като ме чу. Казах му, че вицепрезидентът предстои да положи клетва на борда на самолета.

Килдъф се показа на вратата на самолета и започна диво да ръкомаха към моята кабина. Затръшнах вратата и се спуснах към самолета. Един детектив ме спря по пътя, за да ми каже: „Падна Ви гребена от джоба“.

В президентския самолет, с който толкова често съм пътувал като репортер, всички завеси в по-голямата кабина бяха пуснати и вътре беше горещо и полутъмно. Килдъф ни прекара до президентската кабина, на две трети назад в самолета. Тази кабина се използва обикновено като място за конференции и побира от 8 до 10 души. Промъкнах се през вратата и преброих 27 души. Джонсън стоеше в центъра, до жена си. Областният съдия Сара Хюз, около 67-годишна жена с благо лице, стоеше до него с малка черна библия в ръце.

В кабинета ставаше все по-топло и по-топло. Джонсън се безпокоеше, че някои от помощниците на Кенеди няма да могат да влязат вътре. Той подкани хората да се сгъстят, но фотографът го предупреди, че това ще направи почти невъзможно да се направи добра снимка.

Оказа се, че Джонсън чака г-жа Кенеди, която се съвземаше в малката спалня на опашката на самолета. Тя се показа сама, облечена в червения вълнен костюм, с който беше през цялата сутрин, докато така весело се ръкуваше с хората на летището до рамото на своя съпруг.

Лицето ѝ беше восъчно бледо, но очите ѝ бяха сухи. Приятелски ръце се простряха към нея, когато тя леко се препъна. Джонсън взе двете ѝ ръце в своите и я настани до себе си отляво. Съпругата му лейди Бърд стоеше от дясната му страна със замръзнала на лицето ѝ напрегната полуусмивка.

Джонсън кимна към г-жа Хюз.

- Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен!- каза съдийката на Джонсън.

Навън изреваха моторите на реактивен самолет, който кацаше на пистата.

Г-жа Хюз протегна библията и Джонсън постави голямата си лява длан върху нея. Дясната му ръка бавно се издигна и съдийката започна да чете конституционната клетва: „Тържествено се заклевам, че предано ще служа като президент на Съединените американски щати.

Кратката церемония приключи, когато Джонсън с твърд глас повтори след съдийката: „…и нека ми помага бог!“

Джонсън се обърна първо към жена си, прегърна я и я целуна по бузата. След това се обърна към вдовицата на Кенеди, прегърна я с лявата си ръка и също я целуна по бузата.

Когато някои от присъстващите - демократи от Конгреса, сътрудници и помощници в Белия дом - се опитаха да се приближат до новия президент, той като че ли се отдръпна, явно не желаейки да получава поздравления.

Цялата церемония трая две минути, приключи в 15.38 ч. местно време и само секунди по-късно президентът каза твърдо: „А сега да отлитаме!“

Пилотът полк. Джеймс Суиндъл незабавно пусна в ход големите двигатели. Няколко души слязоха веднага от самолета. В него имаше място само за двама журналисти и това бяхме Робертс и аз, макар в момента да не можехме да намерим празни места.

В 15.47 часа колелата на самолета се отделиха от пистата. Пилотът го издигна на необичайно голяма височина – 41 000 стъпки и с 625 мили в час го отправи към военновъздушната база "Андрюс" край Вашингтон.

Когато президентският самолет тръгна хоризонтално към столицата, г-жа Кенеди излезе от спалнята и отиде в задната част на самолета, в така наречения семеен хол. Това е частна кабина на президента, където той, тя, членовете на семейството им и приятели са прекарвали толкова щастливи часове през време на полети, в разговори и шеги.

Ковчегът на Кенеди беше поставен в тази кабина от неговата охрана.

Г-жа Кенеди взе един стол и седна до ковчега. Така тя остана до края на полета. От време на време при нея идваха близки помощници на убития президент - Дейвид Пауърс, близък приятел и помощник; Кенет О`Донъл, секретар и политически съветник; Лорънс О`Брайън, връзка между Кенеди и Конгреса; бригадният генерал Годфри Макхю, помощник на Кенеди по въпросите на военновъздушните сили.

По едно време Джонсън влезе в главната кабина. Моята портативна пишеща машина се загуби някъде из болницата и сега аз пишех на една огромна електрическа машина, която беше използвана от личната секретарка на Кенеди г-жа Евелин Линкълн за преписване на неговите речи.

Джонсън се приближи до моята маса, където аз се опитвах да регистрирам историческите събития, на които бях станал свидетел, и каза:

- След няколко минути ще направя декларация и ще Ви дам копие от нея. После, като слезем на земята, ще повторя декларацията.

Това беше първата публична декларация на новия държавен глава - кратка и вълнуваща: „Това е тъжен момент за всички хора. Ние претърпяхме загуба, която не може да се опише. За мен това е една дълбока лична трагедия. Зная, че светът споделя мъката на г-жа Кенеди и нейното семейство. Ще направя всичко по силите си. Това е всичко, което мога да направя. Моля за вашата помощ и за помощта на бога“.

Когато самолетът беше на около 45 минути от Вашингтон, новият президент се свърза по специалния радиотелефон с майката на покойния президент г-жа Роз Кенеди.

- Как нямаше нещо, което можех да направя? - ѝ каза той. Просто исках да знаете това.

След него г-жа Джонсън поиска да говори със старата г-жа Кенеди.

- Всички се чувстваме така, като че ли сърцата са ни изтръгнати - каза тя.

За момент гласът ѝ се пречупи и тя прибави:

- Нашата любов и молитвите ни са с вас.

Малко по-късно президентът Джонсън повика по телефона Нели Конали, съпругата на тежко ранения губернатор на Тексас. Той ѝ каза:

-Ние се молим заедно с теб, мила, и аз съм сигурен, че всичко ще свърши добре. Прегърни го и го целуни от мен.

Беше вече тъмно, когато големият самолет започна да се спуска на светлината на Вашингтон. Когато моторите спряха, аз благодарих на секретарката за пишещата машина, взех си шлифера и слязох по стълбата. Заедно с Робертс стояхме под крилото и наблюдавахме как ковчегът на Кенеди бива спускан от опашката на самолета и войници го отнасят към чакащата наблизо катафалка. Наблюдавахме как г-жа Кенеди, братът на президента, министърът на правосъдието Робърт Кенеди, се качиха в катафалката заедно с ковчега.

Новият президент повтори своята първа декларация, за да бъде тя предадена по радиото и телевизията. Той се ръкува с някои от посрещачите и се отправи към своя хеликоптер. Робертс и аз получихме места в друг хеликоптер, който трябваше също да кацне в двора на Белия дом. В кабинета до нас, в едно от големите кресла край прозореца седеше Теодор Соренсен, един от най-близките сътрудници на Кенеди и негов специален съветник. Той не бе отишъл в Тексас със своя приятел, но бе дошъл да го посрещне.

Соренсен седеше клюмнал в креслото, плачейки тихо. Неговата дълбока скръб беше като че ли символ на цялата трагедия на събитията от последните 6 часа.

Докато хеликоптерът ни кръжеше в тъмнината на Белия дом, изглеждаше просто невероятно, че само 6 часа по-рано Джон Фитцджералд Кенеди е бил един жизнен, усмихващ се млад мъж.