6-ти май е Ден на храбростта, ден на Българската армия и свети Георги Победоносец. Войската ни има своята славна история – да не говорим на празника за лошите й мигове, - но днес е докарана до карикатурен вид. Благодарение на лоша и продажна политика, на некадърно управление и в крайна сметка от мълчанието на самите военнослужещи.

Не става дума само за осакатената численост. Политиците и генералите – които по брой вече настигат редниците – така и не успяха да реформират въоръжените сили. На парада на 6 май дефилират БТР-и, с каквито служехме преди 40 години. Говорят ни за танк Т-72 – произведен през 60-те и въведен на въоръжение през 1972 година. Препасали сме Калашници, модел 1947 година, а офицерите са с пистолети „Макаров“ от 1948 година… Вертолетът Ми-17 пък е от 1975 година, а Ми-24 – разработен през 1968 и въведен на въоръжение през 1970 година. Това ли е модерното ни въоръжение? Странно чувство за хумор… Ударили една боя, малко смазка и се пъчат – модерна и страховита армия… Та тя прилича на онази от времето на маршал Куликов и генерал Джуров. Разликата е в агитационните табла в поделенията – тези за НАТО, вместо онези за Варшавския договор. Това е цялото ни „развитие“ за 30 години. На съседите направо им тракат зъбите от страх…

Не се случи промяна в мисленето и съзнанието – нито на военното, нито на цивилното ръководство. Армейските имоти и търговски сделки са единствения стимул за политическия апетит към въоръжените сили. И най-страшното: няма дух. Ако срещнете военен на улицата, което се случва все по-рядко, - той не е нито горд, нито напет. Не говоря за изключенията, винаги има такива. И с какво да се гордее българският военен? С деветата глуха, в която са запратени войници и командири? С идиотите, които се редуват начело на войската? Някога е имало генерали като Михаил Савов, Павел Христов, Радко Димитриев, Иван Колев, Владимир Вазов… Много са. Достойни и образовани мъже. Няма вече такива – да се обижда който ще. Повечето военни министри пък не заслужават дори да бъдат споменавани, камо ли да им висят портретите във военното министерство. Но висят.

Остана войска колкото за парадите и да пращаме от време на време контингент зад граница, от което военнослужещите спестяват по някой долар от командировъчни. Добре, че имаме партньорски задължения, иначе и ученията ще спрат, за икономия. Остана Военна болница да ни измива очите в НАТО, а и да лекува хиляди българи.

Социалното положение на войската е такова, че не дава основания за гордост. Това естествено води до носталгични настроения. Тези, които имат отговорността за външната ни сигурност, така и не проумяха, че дух и сърце не се коват с гола пропаганда, лицемерие и лъжи.

Чувам на празника командири да рецитират пред микрофоните: Народ и армия - единни. Боже… наистина има безсмъртни клишета. Те ли не са наясно с опърпаното дередже на институцията, която представляват и кои са виновни за това? Не търпят ли унижения всеки ден? И защо търпят? Толкова ли е трудно да се отстоява достойнството в мирно време?

Денят на храбростта ни връща към падналите българи през войните. Не говоря само за изявените герои, а за всички незнайни бойци, които коват победите от древни времена до днес. Те може и да нямат вече нужда от нашата почит, но ние имаме вопиюща нужда от тяхната жертва, чест и достойнство. Имаме нужда да опресняваме паметта си за истинските неща. Формалните речи и ритуали да оставим на хранещите се с тях.   

Българските военнослужещи не се нуждаят от съжаление и милостиня. Трябват им енергия и непримиримост, които да изправят срещу властващата посредственост и промъкналото се в редиците им предателство. Заплатката и живуркането с мечти за още една лентичка или звезда на пагона лишават армията от най-важното - дух. Гордо наведените глави не вършат работа, да знаете.

Огнян Стефанов, офицер от резерва

П.П. Дали някой е пресметнал къде са отишли повече хора - на парада за Деня на храбростта или в Раковски да посрещат папата?