Изборът на дестинация за почивка през лятото винаги ми се е струвал труден. Просто вечната дилема: северното или южното черноморие, спокойствие или навалица, хотел или квартира, по-евтино или по-скъпо. През последните две години обаче стигнах до заключението, че отговорът на този въпрос е един: не и в България - скъпо, мръсно и прекалено шумно е. И това донякъде сложи край на вечното ми лутане.

Тази година заложих на място, на което не бях ходила досега – Дидим, Турция. Бях чувала прекрасни неща за хотела, който избрах, а и толкова много обичам южната ни съседка, че още декември се разрових по агенции, направих резервация за края на май и платих почивката.

Оказа се, че Дидим е прекрасно място, на което можеш да починеш и да се забавляваш истински. И за себе си разбрах едно – Раят се намира само на 1100 км от София и до него се стига за 14 часа.

Всъщност по-трудната част от пътя е в България. По-трудната граница за преминаване е българската. Влезеш ли на турска територия те очаква 3-4 лентов път, без нито една дупка, със знаци и табели през около 10 километра. Ние, като истински българи се бяхме „презаредили“ с три джипиеса – всички работиха едновременно, за да можем да сравняваме информацията, която ни дават. Е, да, но уви. Оказа се, че при наличието на толкова табели и да искаш не можеш да се изгубиш.

Стигнахме до ферибота. В Турция сезонът започна, така че фериботът се пълни бързо и не се губи време в чакане. Друго обаче ме учуди – организацията – един човек насочва колите на кое гише да се наредят, за да си платят таксата от 35 лири на автомобил, друг взима парите и ги носи на човека във въпросното гише, които връща ресто, издава касова бележка, подава я на момчето, а то връща парите и фискалния бон на шофьора. Всичко става за броени секунди. След това ни поема друг мъж, които показва точното място, на което да паркираме автомобила си.

Остават ни около 420 км до крайната цел, а пътят е като слънце. Е, подобно на нашата Тракия и тук имаше участъци в ремонт, тъй като съседите ни са решили да правят магистрали и на малкото места, където такива все още не са построени. Странно обаче защо задръстване няма, а движението в никакъв случай не е малко. Казвам ви в сезон са, хотелите са пълни, а колите много. В организацията е истината.

Пристигнахме в хотела рано сутринта – около 08:00 часа и въпреки че знаехме, че настаняването е чак от 14:00 часа и очаквахме, че ще си почакаме, от рецепцията ни се извиниха многократно.

Сложиха ни гривните и ни изпратиха да закусим. Няма да говорим за храна, че е много – много е, че е вкусна – вкусна е, че избор има – безспорно е. Ще ми се да обърнем внимание на поведението и на отношението на персонала към туристите. Всеки те поздравява, заговаря, всеки те пита как си и дали имаш нужда от нещо.

Закусихме и минахме през басейна на комплекса, който е толкова голям, че няма как да се събере целия в една снимка.

Стаите ни бяха свободни. Придружиха ни момчета с колички, точно като тези, с които се ходи на голф, взеха багажа ни, качихме се и ние и ни откараха до стаите. За бакшиш не чакат и не искат, а ако им дадеш ще се зарадват, ако пък ли не здраве да е.

Ето в този момент почивката започна. Както вече казах за храна не искам да говорим, само ще кажа, че от 07:30 до 01:00 часа все има какво да се (пре)яде и (пре)пие.

Ще ви разкажа обаче как започва всеки един ден на басейна в комплекса. В 10:00 бие училищен звънец и аниматорите (не за деца, а за големи. Оказа се, че и ние имаме нужда от някой, който да ни забавлява) започват да танцуват. Всеки ден танцът е един и същ и дори да не искаш го научаваш, така че освен танцуващи аниматори има и десетки танцуващи туристи, а всичко това създава прекрасно настроение. Има и DJ, музика и игри през целия ден. Правят се по едно и също време – започваме с волейбол, водна гимнастика, дартс, футбол, аеробика, танци и т.н. За всяка една игра отговаря различен аниматор, който всеки път минава покрай теб и те кани да участваш. Отношението към всеки е различно. Опознават всеки поне доколкото е възможно. Знаят предпочитанията му, знаят какво обича да прави, в кои игри участва, откъде е, докога е, как се казва, дори какво обича да яде. Тези хора се превръщат в неизменна част и в двигателя на почивката на всеки турист.

Морето, пясъка, басейна, плочките – всичко е безкрайно чисто. Когато плуваш в морето виждаш сянката си на дъното. А за останалите места – да, хората цапат по-малко, защото им е неудобно дори да изтръскат цигарата си на място различно от пепелника. Но в чистенето е истината. Чистачките се разхождат постоянно с радиостанции и чистят, дори търкат петънцата по плочките на басейна със сапун и вода. И това е всяка сутрин! Всяка.

А стайте – не съм предполагала, че съществуват толкова различни формички, които могат да се направят от чаршафи, а чистачките са фантоми. Знаеш, че са били там, но никога не ги виждаш.

След вечеря се прави детска дискотека, а в 21:30 започва амфитеатърът за големи. Началото отново е с танц, отново един и същ и отново танцуващите са много. Темата всяка вечер е различна – игри, загадки, песни, танци, мъже срещу жени и т.н. Две неща правят впечатление: първо, персоналът „проучва“ дали има рожденици, как се казват и откъде са и винаги ги поздравява с Happy birthday и второ, всяка вечер започва с приветствие към всяка страна поотделно.

Турска вечер. Случайно на нашето черноморие да сте чували за българска вечер? Защото аз не съм. А точно това беше денят, който ме накара да се (до)влюбя в тази страна. Казвам „денят“, защото през целия ден на басейна звучаха турски песни, вечерята, на която задължително те посрещат петимата аниматори, облечени с тениски с турското знаме, бе страхотна. В ресторанта на пода седяха две жени, които точеха кори и правеха гюзлемички, салатите, предястията, основното, десертите всичко е по много и различно. Всяка торта, например, е с турското знаме, всяко кремче е с турското знаме, до всяка тава със сиренца и кашкавалчета е турското знаме. И не, не е натрапчиво, така е подредено и оформено, че си личи стила, класата и желанието на хората, сътворили тази красота.

Следва амфитеатърът. Като фон – турското знаме. Светлините изгасват, на сцената излизат водещият и аниматорите, звучи турският химн, а на децата раздават балони с турското знаме. Започват танци – типични, интересни, ориенталски, дори да мразиш Турция пак ти е интересно.

Това всъщност е последната ни вечер там. Чак ми е гузно. Гузно, че Турция толкова много ми хареса, мъчно ми е, защото искам да се връщам там, но не и да отида на море в България, тъжно ми е, защото може би и ние можем да имаме такъв туризъм или пък искаме, но не можем, не знам и аз вече съм объркана. Кофти ми е, защото хората там са гостоприемни, усмихнати и отдадени на това, което правят, а ние не сме. Знаете ли какво забелязах? Че на всеки българин, а там бяхме много, ни трябват 2-3 дни, за да се отпуснем, да играем, да танцуваме, да се забавляваме. Точно заради това водещият многократно ни повтаряше: „Стига, тук сме, за да се забавляваме, а не да спим. Hands up!“ и заради това ми е мъчно, дори трябва да ни напомнят как да се забавляваме.

Тръгваме си, защото ни очаква път. И хич не изненадващо караме бързо по прекрасния път, минаваме ферибота и се връщаме на нашия си континент, минаваме турската граница и стигаме до българската и хоп, изненада. Опашка, а и идва новата смяна. Всъщност пред нас няма много коли – около 10-12, но пък нашият ред идва чак след час и петнадесет минути чакане. Личи си. Влизаме в България.

Стана късно и останахме да преспим в Стара Загора. Тръгнахме на следващия ден около 18:30 часа. Както добре знаете, от Стара Загора до София са около 220 км, които се минават за около 2 часа. Да, ама не. Ремонти има, същите като онези в Турция. Ама там има организация пък тук не. Там не чакахме, а тук не мърдахме. „Само“ след около 3 часа и 20 минути си бяхме вкъщи. Равносметката – 420 км от Дидим до ферибота се взимат за около 3 часа и половина, 220 км от Стара Загора до София за същото време.
Добре дошли в България.

Оставих го за накрая. За 7-те нощувки в Дидим платих 505 лв, пътят ми излезе още 100. А там и без пари да отиде човек пак ще е ок.

Дори да искате в хотела няма за какво да похарчите и 1 лира, всичко е безплатно и на корем. Къде в България ще платя толкова за тези условия? А и там всяка вечер в знак на уважение към българските туристи звучеше "Бяла роза", а на хорото се хващаха поне 20-ина усмихната и отпочинали, чувстващи се добре на чужда земя, български туристи. Кога чужденците у нас ще се чувстват така, както ние навън?