На сметището вони и е пълно с паразити. Но всеки ден деца като 11-годишния Ракан търсят там вторични суровини. Той би искал да ходи на училище, но трябва да храни семейството си.

В Сирия много деца имат неговата съдба, пише Даниел Хехлер в Дойче Веле. 

Всеки ден Ракан разравя отпадъците - с надеждата да намери стари обувки, дрехи, електроуреди или изобщо нещо, от което да изкара малко пари. За 11-годишното момче това е изключително трудно, защото то има само една ръка. Преди три години нападение на сирийски бойни самолети го превръща в инвалид. Днес той успява да открие стар соларен панел сред боклуците. Истински късмет. Сръчно го пренася на раменете си през сметището и се надява да получи за него добра цена. Често обаче търсенето остава без резултат. Ракан ненавижда тази работа: "Бих предпочел да ходя на училище и да имам възможност да се уча. Като порасна, бих могъл тогава да стана учител. Да, това би било нещо смислено", казва той. Реалността обаче е съвсем различна.

"Хората не ме обичат, защото съм мръсен"

Хиляди деца бродят всеки ден из сметищата на Идлиб. Вонята там е нетърпима. Пълно е с паразити. Сметищата обаче привличат като магнит най-бедните и слабите от кризисния регион, защото те са лишени от всичко - от играчки, образование и най-вече от перспективи за бъдещето. Провинция Идлиб е последната крепост на бунтовниците в Сирия. Думата тук имат ислямистите. Цивилните граждани са тези, които страдат, и най-вече децата и жените. Постоянно падат бомби и се водят престрелки със сирийската армия, независимо от сключеното примирие. Цялата инфраструктура е тежко засегната от войната, множество клиники и училища са закрити.

"Никога не съм учил", разказва Фархан. И той е на 11 години. "Още като дете не можех да ходя на училище", добавя той. И Хасан би желал да има по-лека работа. "Ръцете ме болят от това, че постоянно трябва да разбивам на по-малки части големите железни отпадъци, за да мога да ги продавам по-лесно", казва 13-годишният. Той и останалите деца като него не могат да се надяват на никакво съчувствие или дори уважение за това, че вършат тази мръсна и тежка работа. Често дори ги посрещат с презрение: "Хората не ме обичат, защото съм мръсен и ги е страх да не ги заразя с коронавирус", казва едноръкият Ракан. "Ако ми се наложи да кихна, изпадат в ужас, защото веднага си въобразяват, че мога да ги заразя."

Вечно измъчвани от бедност и глад

"Да изкарваш пари е доста трудно нещо", въздъхва 11-годишният Ракан. От години той изхранва семейството си. Но друг избор просто няма. Ракан живее с майка си, брат си и трите си сестри в един лагер край Маарат Мисрин. Семейството било принудено да избяга от родното си място край Алепо под бомбите на сирийските военни самолети. Баща му попаднал в ръцете на войници от сирийската армия и оттогава никой повече не го е виждал. Майката и децата живеят в обикновена палатка, вечно измъчвани от бедност и глад. Няколко кокошки са единствената собственост, която им е останала.

"Понякога мили хора ми помагат да нося чувалите с вехтории. Сестрите и брат ми също помагат. В някои дни обаче не успяваме да открием нищо, което да може да се продаде", казва момчето. По това време на годината температурите често са около нулата. Майката на Ракан пали маслинови клонки, за да затопли вода. С нея мие косата на момчето, след дългия ден, прекаран на бунището. Той нарочно си е пуснал дълга коса - тя прикрива раните от изгаряния по главата и раменете.

Всяка сутрин Ракан изминава по пет километра, докато стигне до сметището. Понякога по-малката му сестра го придружава. По пътя двамата си купуват сандвичи - един струва почти 50 цента. Цените на хранителните продукти се повишиха многократно през последните месеци. В Идлиб се плаща с турски лири, които значително се обезцениха. Затова много от стоките са се превърнали в лукс.

"Не харесвам този живот"

След дългия път Ракан е напълно изтощен, а чак тогава започва същинската работа. В конкуренцията с останалите деца на сметището, той често остава с празни ръце. Те са значително по-силни от него, а и често му се подиграват. "На някои други сметища в Идлиб нямам и този малък шанс - момчетата направо ме гонят оттам. Не искат и аз да търся", казва той.

Малкото, което са намерили през деня, децата носят до един търговец на вторични суровини край сметището. Там разменят отпадъците срещу пари. Стоката се сортира и тегли на килограм. Малцина изкарват от този бизнес добри пари. Много са обаче онези, които рискуват здравето си - масово децата от сметищата развиват различни кожни и стомашни заболявания.

"Не харесвам този живот", казва Ракан отчаяно, макар да съзнава, че има задължения към семейството си. Без образование обаче момчето няма никакви перспективи за бъдещето.