За сълзите на един баща!
- Редактор: Петя Георгиева
- Коментари: 0
Слагали ли сте ръка в ръкавици след мач, за да усетите с кожата си колко разпокъсан от удари е хастарът им отвътре?
Часът е 7. Събуждам се, а навън вали. Валеше и към 3 през нощта, когато най-после успях да легна. Сиво, свъсено небе. Монотонен, непрестанен дъжд.
Денят на мача е Джошуа – Пулев. Пътувам към редакцията. Никога не ми е било толкова приятно в тишината. Дори радио не слушам в колата. Телефонът не ми е звънял от половин час. Чак не е за вярване. Шофирам и се оставям на мислите.
Трак-трак. Глухият звук от ритмично местещите се наляво-надясно чистачки ме отпуска. И в този момент, времето навън вече не ми се струва отвратително.
Капки дъжд. Като сълзите на един баща, който е на небето. Вероятно вали от два дни, защото Венко Пулев не е спирал да плаче от два дни. От гордост.
И двете му момчета са в Лондон. Там, където в един идеален свят щеше да бъде и той. Да стои в техния ъгъл. Животът обаче не е кутия с любимите ни сладки. В живота нещата се случват по Божията воля, а не според личните ни нужди.
Не познавам Венко Пулев. Никога не съм го виждала, признава Владислава Лазарова от БТВ. Виждам го всеки път в неговите синове. Слушала съм много за него и съм убедена в едно: свършил е добра работа като баща. Бързал е, сякаш е знаел, че няма дълго да е тук.
Джошуа – Пулев. Мач за световната титла по бокс в кралската, в тежката категория.Мач, с участието на български спортист. Мач, до който Кубрат Пулев вървя 11 години. Падна веднъж през 2014-а, изправи се и продължи. Мач, който Кубрат чака 4 години. Не защото трябваше да направи още нещо, а защото не му позволяваха да осъществи онова, което си бе извоювал по право – да бъде задължителен претендент за званието боксьор №1 на планетата.
Не очаквам всички да харесват Кубрат. Не разбирам отблъскващата ненавист, с която бива анатемосван от свои. Приемам със снизхождение убеждението на една прослойка, че той е там, където ще бъде тази вечер, случайно. С късмет. С връзки.
Там, където всеки удар във физиономията ти се стоварва с тежестта на няколко тона, няма случайни неща. Или те бива, или те убиват. В най-добрия случай, системата те смазва след кратък проблясък. В каймака на най-добрите боксьори на земното кълбо в тежка категория не се стои случайно 11 години.
Не се попада и по милост. 28 победи на професионалния ринг не се печелят, защото съдбата те е целунала и навън слънцето е изгряло със златен ореол. 14 нокаута не се отчитат, защото чичо ти е шофьор на шефа, а шефа има връзки в НАП.
Александър Устинов, Тони Томпсън, Дерек Чисора, Хюи Фюри. Ръкавиците на Кобрата са обръщали носовете на всеки един от изброените.
Мантрата, че Джошуа е срещал далеч по-силни и именити боксьори от тези, с които се е боксирал Пулев, е достойна за химн на омразата, но няма много общо с истината.
Владимир Кличко е първото голямо име, с което Джошуа се сблъска на ринга. Повечето от предишните му 18 съперника, са просто малки гари, но добре подбрани от промоутърска гледна точка.
Карлос Такам, Джоузеф Паркър, Александър Поветкин, Анди Руис. И с това списъкът на „великаните“, срещу които Джошуа е изградил своето кралство, свършва.
Да, Джошуа победи Кличко в епичен мач. Но след това избяга и от Дионтей Уайлдър, и от Тайсън Фюри. Прие с насмешка шишкото Анди Руис, които го раздроби и доказа, че няма непобедими.
Да, Пулев бе нокаутиран от Кличко. През 2014 г.
Оттогава минаха 6 години. В първите две от тях Кубрат бавно, но сигурно се изправяше на крака и си проправяше път обратно до званието претендент за световната титла. После 4 години остана в „чакалнята“, докато управниците на световния бокс се скъсваха да правят реверанси и да се навеждат угоднически в полза на силата, на парите, на бизнеса, на маркетинговия интерес, на големите пачки от телевизионни реклами.
Твърде малко са нещата, които все още имат стойност за българите и за България. Ако бе приел предложението на Германия, Кубрат отдавна да е станал световен шампион. Тогава едва ли би му се наложило да води преговори, за да пуснат 12 негови сънародници-журналисти на мача му в Лондон.
Първото, което Пулев прибра в багажа си за Лондон, бе българското знаме. Първото, което изнесе от хотелската си стая след 24-часовата изолация и разпъна демонстративно под носа на британския журналист, взел първото му интервю в Англия, бе българското знаме. Първото, което ще извади от сака си щом влезе в съблекалнята на „Уембли арина“ довечера, ще бъде българското знаме.
Така го е научил баща му. Това е един от многото завети на Венко Пулев. Бащата, който не доживя да види синовете си успели и пораснали, а който толкова заслужаваше. Бащата, който от два дни не спира да плаче отгоре.
От гордост. Защото синовете му отдавна пораснаха. Удържаха бащината заръка, колкото и да са различни, винаги да са рамо до рамо. Гърбовете им не се огънаха под натиска на същата мръсотия на задкулисни игри, които са толкова отблъскващи и които нямат нищо общо със спорта. Не се предадоха, когато с тях открито се опитваха да се гаврят. Но не се и продадоха, за да им стане по-лесно и за да станат милионери.
Професионалният бокс не е като да бягаш 100 м и да знаеш, че всичко зависи от теб. Ако си бърз, ще победиш. Не е и скок дължина, нито височина, за да прелетиш 209 см и вече 33 години да няма кой да ти го вземе. Не е и 1000 м гребане, където си сам в лодката, макар че тук също може да поспорим. Или да попитаме Румяна Нейкова, на която, вече 20 години ѝ липсва една олимпийска титла.
Професионалният бокс в тежка категория, там, където са кралете, е всичко най-подмолно, най-подло, най-недостойно, брутално и лицемерно, което може да си представите, умножено по две.
И ако си извоювал с името си да бъдеш един от онези, през които трябва да минат, за да продължат напред, то тогава вероятно се казваш Кубрат Венков Пулев.
Напълно възможно е Антъни Джошуа да мине през Кубрат Пулев и да защити поясите си. При сблъсъка на двама стокилограмови мъже, само един миг невнимание, само един удар, решава всичко.
Наясно съм, че ако стане така, самосвали с помия ще се излеят върху един от най-добрите боксьори, с една от най-дългогодишните кариери при професионалистите през последното десетилетие. Защото е българин, а в България неприязънта към успелия, е национален спорт.
Но може и да не стане така.
И тогава сълзите на Венко Пулев ще се стелят над София в продължение на месец.
P.S. Виждали ли сте как изглеждат ръкавиците на боксьор в тежка категория след тежка битка? Поставяли ли сте ръка в тях, за да усетите с кожата си колко разпокъсан от зловещите удари е хастарът им отвътре? Знаете ли, че ще ви е трудно само да подържите в дланите си една такава ръкавица повече от няколко минути?
Повечето от вас, не знаят. И не е нужно да знаят. Би било хубаво за нас като общество да надскочим комплексите си, да разберем, че уважението не причинява физическа болка и просто да бъдем по-добри хора.
В името на един български баща, отгледал децата си любов. Баща, който го няма вече, но от когото стотици бащи днес биха могли да вземат пример. За да може и утре да се появи един Кубрат и някой Тервел, заради които да спорим дали са добри, или са връзкари.
Единственият медицински хеликоптер у нас не може да стигне...
Единственият медицински хеликоптер у нас не може да стигне...
НАПАРАПЕТВАНЕ
НАПАРАПЕТВАНЕ
Русе изпада от трето на осмо място в класацията по...