Новата политическа обстановка отваря прозорец за нейното провеждане. Отлагането на реформите в тази посока може да струва скъпо

Икономическата пропаст между столицата и останалата част на страната е огромна, но по-лошото е, че с времето тя се разтваря все повече и все по-бързо, а сериозни опити за противодействие на този процес липсват. Освен значително по-лошите икономически показатели, по предварителни данни от последното преброяване у нас в повечето области извън столицата за последното десетилетие се наблюдава тотален демографски срив. Някои от областите са загубили около четвърт от населението си само за последните 10 години, като проблемът е особено сериозен за Северна България. Централните власти обикновено изчерпват темата за регионално развитие с обещания за строежи на пътища, мостове и други инфраструктурни проекти, а повдигането на тези въпроси се случва основно по време на избори. Но причините за проблемите с регионалните дисбаланси са много по-дълбоки и темата изисква сериозен анализ, който липсва.

В момента България е една от най-централизираните държави в ЕС, а политиките на местните власти са почти изцяло зависими от благоразположението на централните власти. Съвсем съзнателно през годините на преход почти не бяха направени опити да бъде променено това наследство на тоталитарната държава, за разлика от много други страни в Източна Европа. Липсата на желание за реформи в тази посока може да бъде обяснена от съвсем тривиални причини – един-единствен властови център може да бъде контролиран много по-лесно отколкото множество такива по-малки центрове, разпръснати из страната. Порочният политико-олигархичен модел на управление на държавата и задкулисното разпределяне на властови и икономически ресурси през годините на преход създадоха условия, при които беше невъзможно да има реална децентрализация на властта. От това пострадаха най-много регионите на България, тъй като тяхното развитие беше оставено на заден план, а те бяха лишени от собствени инструменти, с които да опитат да наваксат изоставането си.

Децентрализацията не е панацея, която би решила всички проблеми на местните общности, но е важна стъпка към отключване на потенциала на българските региони. Осъществена правилно, децентрализацията дава на разположение на местните и регионалните власти мощни инструменти за провеждане на собствени политики, съобразени с местните особености и ресурси. Но за да се случи това, не е достатъчно просто да бъдат прехвърлени нови правомощия към общините. Необходимо е да се приложи интегрирана стратегия за децентрализация, включваща административна реформа, окрупняване на общини, преосмисляне на ролята на областните администрации, създаване на нови регионални власти, делегиране на правомощия и финансов ресурс и създаване на национална кохезионна политика, която да подпомага изостаналите региони.

По-ниските нива на властта разполагат с по-добра информация за местните специфики и могат да са по-адекватни от централната власт при вземането на решения, касаещи местни и регионални проблеми. Такава свобода на действия би създала условия за конкуренция и коопериране между отделните региони, което би повишило ефективността при привличане на инвестиции и да подобри административния капацитет на местните власти. Това би открило и други възможности за по-ефективно разпределяне на средства, като например създаване на регионални оперативни програми за европейско финансиране, без то да минава през централните власти, като тези дейности се делегират на ново регионално ниво на управление. Такова междинно ниво е крайно необходимо, за да се координират общи действия на местните общности и да бъдат осъществявани регионални политики.

Подобни предложения може би изглеждат радикални за българската действителност, но такъв тип децентрализирано управление е нещо нормално за повечето развити европейски демокрации, тъй като високите нива на самоуправление на местните общности са важна част от политическата им традиция. По-интересното е, че положителните икономически ефекти от децентрализацията са доказани дори и в страни с по-авторитарна структура на управление, което на пръв поглед може да изглежда парадоксално. Например, много изследователи отдават ключова роля на административната децентрализация за икономическия възход на Китай през последните 40 години, заедно с пазарните реформи и отварянето на страната към световната търговия.

В същото време, децентрализацията на властта крие и някои опасности, особено валидни за българската реалност. Ако се прави на парче, децентрализацията носи рискове за влошаване на фискалното състояние на регионите и местните власти. Затова е необходима интегрирана политика, която да балансира фискалната децентрализация с кохезионно подпомагане и предоставяне на нови властови инструменти за осъществяване на собствени политики на регионално ниво.

Друг често срещан аргумент против децентрализацията е рискът от феодализиране и преяждане с власт на местни деребеи. Този риск е доста дискусионен, тъй като феодализирането се наблюдава и сега, и то в условия на свръхцентрализирана структура на управление. Съществува контрааргументът, че наличието на местните деребеи всъщност е резултат от високите нива на централизация, тъй като те са умишлено поставяни от централната власт, за да защитават нейните интереси на местно ниво, докато самите местни общности нямат на разположение механизми, чрез които да прекратят тези зависимости.

Новите управляващи от „Продължаваме промяната“ се аргументират именно с опасенията от феодализация, за да отложат реформите за децентрализация, като според тях първо трябва да бъде проведена съдебната реформа, за да се премахнат възможностите за корупционни зависимости и преяждане с власт на местно ниво. Проблемът е, че това може да отнеме твърде много време. Необходимо е съдебната реформа и децентрализацията да се проведат заедно, за да се предотвратят още по-фрапиращи регионални дисбаланси и да се спре пълното обезкървяване на икономиката извън столицата.

Две от останалите политически формации в коалиционното управление („Демократична България“ и „Има такъв народ“) бяха поставили темата за децентрализация на важно място в предизборните си програми, но дали ще има съществени действия в тази посока от тяхна страна предстои да видим. В коалиционното споразумение е предвидена само една точка за финансовата децентрализация на общините, а изготвяне на всеобхватна стратегия липсва, което носи съществени рискове. Президентът поставя темата доста по-активно, като на няколко пъти обяви, че е необходимо конституционно гарантиране на финансовата децентрализация и правомощията на общините, но и тук съществува рискът от липса на интегриран подход и цялостна стратегия.

Истината е, че новата политическа обстановка отваря прозорец за провеждане на децентрализация, но засега няма изгледи, че тази ситуация ще бъде използвана. Отлагането на реформите в тази посока може да струва скъпо, защото процесите в регионите са достигнали точка, при която икономическата стагнация и демографският срив съвсем скоро могат да станат необратими. Затова е необходимо да се действа сега – новото правителство трябва да припознае децентрализацията като основен свой приоритет, а време за отлагане повече няма.

Автор: Александър Алипиев

Авторът е икономист и маркетингов специалист в промишления сектор. Изследва ефектите от децентрализацията на властта върху икономическото развитие на регионите и местните общности. Наблюдава и коментира политическите процеси в страната.