Вчера в денят на любовта към обяд търсейки да купя цветя се намерих пред търговският комплекс (универсалният магазин) на града ни, където имаше сергия. Там сварих малко на страни от опашката стар приятел. След като опашката пред мен се изниза поканих приятеля си да направи покупката си. Той се извини и каза, че чака някого. Аз тутакси разбрах , че не му стигаха парите, тъй като знаех материалното му положение ( жена му се лекува със скъпи лекарства, пенсиите им не стигаха, за това децата им, на гурбет в чужди страни им помагаха) и обръщайки се към любезната продавачка поисках два букета. След като ги получих единият подадох на приятеля си, изтеглейки го настрани. Зачерви се и треперейки пусна в джоба си монетите, които протриваше до този момент в дланта си. Погледнах го в очите и в тях видях страдание и потиснатост. След минута мълчание с трепетни устни се обърна и промълви: "Приятелю, наистина не ми стигаха парите, а знаеш жена ми от дълго време е на легло, както винаги поисках да я зарадвам и този празник, но уви утре ще получа пари от сина си, случи се на почивни дни…“ Слагайки на рамото му ръката си го прекъснах и съвсем другарски се разделих, като му казах да не се притеснява молейки го да поздрави жена си. Той набързо тръгна надолу, а аз по другата посока, мислено връщайки се много години назад във времето…

Върнах се от казармата. Задомих се с любимата си. Напуснахме селото и започнахме работа в окръжният ни град в един голям текстилен завод. Настаниха ни в един апартамент на последния дванадесети етаж на блока на „смелите“ в квартал Деленките. През първите месеци не ни стигаха парите. Без това получавахме минимални заплати. Изреждахме аванс-заплата, заплата-аванс.Веднъж аванса бе закъснял, защото се съвпадна с неделята. А бяха ни останали 18 стотинки. Стигаха за половин хляб. Да поискаме назаем нямахме възможност, все още не се познавахме със съседите си. Решихме да купим от единственият тогава супер гастроном половин хляб. Отидох до магазина и сложих в кошчето за пазаруване половин хляб. Наредих се на опашката много притеснен и обхванат от срам. Подадох кошчето на касиерката и какво да видя и другата половинка на хляба бе там. Мислейки, че нещо съм объркал и щях да искам извинение една твърда ръка беше сложена на рамото ми, а другата ръка буташе в дланта ми банкнота от един лев. В смут и притеснение платих целият хляб. Набързо излязох от гастронома и изчаках мъжа, помогнал ми в тая неприятна ситуация. Запознахме се и станахме приятели.

Този приятел бе същият, на който вчера бях платил букета.

Върнах жеста ли или…

Хабил Кърт