Историята на семейство Нейкови

Великите шампиони плачат. Често. И не крият сълзите си. Те вече са докоснали Олимп, но искат да преведат по пътя и своите наследници.

Такава е историята на Румяна и Емил Нейкови. Легендата на родното гребане стъпи на върха на света в Пекин през 2008-а, а днес плака от гордост след бронза, който синът ѝ спечели на световното първенство по гребане (U23) в Пловдив.

"Трудно е да се говори, вълнувам се... Не съм го гледала, когато излезе да загрява. И по време на гонката бях настрани. Много е тежко... Да си състезател е много по-лесно, излизаш, взимаш греблата, заставаш на старта и гребеш, но когато си отстрани и искаш най-доброто, е много тежко... Много ме беше страх. Как ще стартира, дали е успял да се възстанови - физически и психически след полуфинал.

Емо показа характер - и вчера, и днес. След слаби 1000 метра, направи невероятни 750 метра накрая. Дал е максималното, знам го", не скри вълнението си Руми, цитирана от bTV.

"Преди да го изпратя във водата му казах, че това е напрежението, присъщо за големите спортисти, финалисти и големите състезания. Това е чувството. На олимпийски игри е малко по-напрегнато. Спортът иска жертви, дисциплина и отдаденост. Който е готов, ще бъде част от елита на спорта. Ако той е готов да го направи - бъдещето е пред него.

Ние винаги искаме повече. Доволна съм. Всеки медал си тежи на мястото и си има своята цена", каза още голямата шампионка.

Емоционален бе и Емил. "Моята цел беше златото. Малко не ми достигна. Вчера преживях доста неща преди гонката - притеснения, вълнения, очакванията от добро класиране, пълните трибуни... Не съм спал в петък вечерта от притеснение.

Вчера дадох изключително много, станах първи. Конкурентите ми очакваха и днес от същото, но накрая не успях да ги размина."