Гугъл днес почита Пенчо Славейков.

Най-популярната търсачка в онлайн вселената се отваря с образа на поета, роден на 27 април преди 150 години. Кликавайки върху изображението, Гугъл ни отвежда към хиляди статии за интелектуалеца от Кръга „Мисъл“.

Пенчо Славейков е най-малкият син в голямото семейство на Петко Славейков. Роден е през 1866 г. в град Трявна. През 1876-а Петко Славейков е назначен за учител в Стара Загора, а след опожаряването на града при Руско-турската той премества семейството си в Търново. През 1879 г. Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо участва в разпространението им. В края на същата година фамилията се установява в София. След въвеждането на Режима на пълномощията, Петко – един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.

Пенчо продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от организаторите на ученически бунт в Пловдивската реална гимназия срещу лошото преподаване, след като учителите П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“.

През януари 1884 г. след игра поетът заспива върху заледената река Марица и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин и Париж, пораженията върху физиката му остават за цял живот – движи се трудно, пише и говори с усилие. Най-младият Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. Пенчо започва да гледа на страданието като на учител, извисяващ духа.

Към средата на 1884 г. семейството се връща в София. През 1885 г. Пенчо се сближава с Алеко Константинов, двамата сътрудничат на списание „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години – като демократи и русофили те са подлагани на преследване и побоища. Критичен патос звучи в негови стихотворения от онова време – „Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“. Пенчо Славейков пише и интимна лирика, издадена в първата му книга „Момини сълзи“. Осъзнал незрелостта й, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.

През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на Славейковите поеми Cis moll, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. Същата година Пенчо заминава да следва философия в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“.

Завръща се в България в началото на 1898 г. и същата година е приет за действителен член на Българското книжовно дружество (БАН). Става учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Сближава се с д-р Кръстьо Кръстев и му помага в редактирането на сп. „Мисъл“.

Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908 – 1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен ръководител и режисьор. Брани независимостта на театъра и след като влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов, Славейков напуска Народния.

На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков отказва длъжността и заминава за чужбина. В края на август поетът пристига в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.

Живее в различни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано. Силният душевен гнет влошава здравето му. В края на ноември пътува из Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.