Този текст е публикуван в вестник "Сега" през април 2001 г. Миряна Башева разговаря с Виолета Гиндева, Доротея Тончева, Добринка Станкова и Стефан Данаилов за филма "Черните ангели" и за режисьора Въло Радев, починал в края на март същата година. Днес на 72 години почина Виолета Гиндева. 

Обществена поръчка?!

Кой помни това терминологично лицемерие? А зад паравана му върху изкуствата и средствата за масова информация с всичката си тежкотонажност се стоварваше държавната повеля. Или простичко, по кантиански - категоричният партиен императив. 

Терминът го няма - императивът става все по-категоричен. Във всички отражателни сфери на общественото съзнание. Любуваме му се в партийните органи с пълно разбиране, че трябва да го има. Мярваме дългите сенки, които хвърлят греховните му пари, и в независими издания; в културната политика; в монументалните изкуства и документалистиката. Най-осезаемо категоричен е Императивът в държавните медии. По бившия "Хоризонт" той дори изпълнява класически репертоар с баритона на препушила сирена. Та и лично Кант неотдавна ни се оплези от съдебната зала...      

И тук дойде огромната изненада - в. "Сега" получи най-автентична ОБЩЕСТВЕНА поръчка! 

Честно я изпълнявам според слабите си силици.  

- Искате да споделите любовта и почитта си към Въло Радев, лека му пръст, именно на фона на "Черните ангели". Правилно ли разбирам това като обществена поръчка?     

Виолета Гиндева: Въло е направил толкова много за българското кино, че...

- Да, да. Но защо "Черните ангели"? Да няма политически момент? Сакън.

Стефан Данаилов: Никакви такива! Искаме да припомним за един голям творец чрез един от най-големите му филми. 

Доротея Тончева: Държа да заявя, че заставам зад всичките си роли, а тази в "Черните ангели" е една от най-скъпите ми! Чакам деня, когато ще го покажат по БНТ, за да го видят децата и внуците ми.

 - Ще има да чакаш... Как ви събра тази идея? 

Добринка Станкова: На поклонението на Въло спонтанно ни се прииска да разкажем за него и филма. Помислихме си - колко творци си отиват от живота, а как различно ги изпращаме. Наскоро на един певец толкова почит и място му отделиха и медиите, и... Така, де. Пък за Въло... 

- Моля, моля, даже официозът го спомена със сравнително добри думи.  

Стефан: За нас все няма да е достатъчно. Много сме ревниви. Заради това, което беше преди 32 години - преди цял един човешки живот. За този филм, който ни направи буквално неразделни. Колко бяхме млади, навити, усмихнати, предани...

- И колко красиви, гадини такива.

Стефан: ...не на партията предани, значи. На Въло! Всички го обичахме и му имахме огромен респект. А аз имах вече самочувствие от "На всеки километър". Знаех, че е правил много актьорски проби, та и на Георги Аспарухов - но от самото начало държал на мен!  

Доротея: Хайде холан, само на теб... И ние страшно държахме на него. И един на друг. Ние се заобичахме - и това ни остана за цял живот. Вече сме възрастни, разпиляхме се, но още изпитваме оная особена тръпка, запазихме оная чистота... Въло ни направи такива. И той остана с любовта си към нас, ревнуваше ни от следващите филми, вярваше, че най-добре сме играли при него, дразнеше се, ако другаде играем лошо. 

 - Вас не ви ли дразнеше това... бащинство?

Стефан: Виж какво, на мен никой не ми беше казвал "рожбо". За първи път чух тая дума от него. Всички ни наричаше така. И ти като усетиш, че те обича, че харесва работата ти - не можеш да не се отдадеш! Реагираше на всичко, което ставаше с нас. Плачеше с нас! След като е гледал кадрите със смъртта на Валя, после 10 дни не е могъл да снима... 

 - Не бях чувала за такъв тип депресия. 

Стефан: Абе както аз го разбирам, не депресия, но размисъл - наистина ли трябва да си убие героите? А трябваше. Всяко насилие ражда ответно насилие, и без значение кое от тях е оправдано и кой е съдникът по тоя въпрос, всяко насилие взима жертви! 

Валя: Аз бях първата. Снимките бяха тежки физически, а психически - още повече... Та, след като ме застреляха, отидох да се преобличам в колата и там осъзнах, че се разделям с моята героиня, с вас, с Въло... Край! И като ми рукнаха сълзите - проснах се на задната седалка, да не ме видят. И си плача. И чувам - още някой хлипа. Надигам се - Въло легнал на предната седалка, и той плаче! Допряхме си главите през облегалката... 

Доби: Въло отдалеч ме подготви за моята смърт. Преди сцената, когато застрелвам прокурора и хуквам, ми отдели специален разговор. Много хитро, беше голям педагог. Казва: рожбе, нещо си ми бледа, почивай си, отпускай се, спазвай малко режим... Виждаш ми се измъчена, щади се, моля те... Накара ме да изпитвам съжаление към себе си! И когато при снимките случайно си изтървах чантичката, благодарение на тая жалост импровизирах: цялото си огромно страдание, че се разделям с живота, вложих в една реплика: няма ми чантичката, къде ми е чантичката? С тия думи се свлякох на земята... Епизод, който се помни.

Стефан: Пък аз помня как носех трупа ти и по едно време те ощипах, а ти ревна. 

Доби: Ами ти провали кадъра!

Дорис: Ами, провали ти духовността - ти по онуй време беше само духовност. 

Валя: Ревла беше.

Доби: Най-много ревах преди сцената в банята. И Въло, и прекрасният оператор Наско Тасев как ли не ме навиваха за нея - създадоха ми велико усещане и незабравимо за необходимостта от това. Обаче когато склоних да се съблека, бях подута от рев! И отложихме снимките. Но се получи много деликатна сцена - водни пръски, коси, бликове, нищо повече. Язък за рева и червените очи! 

Стефан: Аз, нали съм печен, си бях донесъл френски капки за очи. Вече знаех какво веселие пада на снимки извън София... Въло ни събра първо на Морените, нали помните, подреди ни, каза ни за изискванията си, ама не с такива думи - изисквания и дисциплина, просто си говорихме за 10-те божи заповеди. Религиозни не ни направи, де. Нито ни убеди във вредата от бурните нощи. Той не беше гуляйджия, сутрин дебнеше дали сме оксиженирани, и един път като ни пипна... Пък от тия трите двете нали са синеоки - очите им направо лилави! И като ни се обиди тоя човек... Домъкнах капките, избистрихме погледите - абе спасихме се. 

Доротея: Море, чак до обяд ни беше сърдит! Наказа ни да тичаме из гората. 

Валя: Ние непрекъснато си тичахме. И джудо тренирахме, и стрелба. Страхотна физическа подготовка. Затова се съхранихме!

Доби: Тая стрелба няма да я забравя. Бутнаха ми в ръцете едно ТТ, предупредиха, че страшно ще ме блъсне след изстрела, туриха ми слушалки, тоест заглушалки на ушите, аз замижах и дръпнах спусъка. И като отворих очи - всички мишени на земята. Улучила съм въженцето, на което бяха закачени!

Валя: На тренировките всички бяхме големи стрелци. Но после... Имахме епизод със Стефан - звъним на вратата на генерала, когото трябва да убия. Излиза Андрей Чапразов, а аз не мога да натисна спусъка! Хем знам, че патроните са халосни. На Чапраза му сложиха ламарина под ризата, той ми вика - Виолетке, стреляй на моя отговорност. Аз - не! Въло си простреля ръката, да видя, че не е страшно, пък си напълни дланта с трески... Чак на деветия дубъл гръмнах!

Стефан: Човек един път като се престраши, няма спиране. Аз в "На всеки километър" с картечницата като почнех...

Доби: Това, което казваш, е много страшно!

Стефан: Нали филмът беше точно за това?

Доротея: Нека все пак вразите да помнят - знаем да стреляме, минали сме тая школа!

Стефан: Въло съзнателно работеше по законите на жанра и се получи първият български екшън. Това страшно раздразни някои... консервативни среди. Оцелелите прототипи, други участници в терористичните акции не се познаха, не се харесаха. Те не били - представи си! - красиви, не се обличали шик, между тях нямало такива отношения, те спазвали само божите заповеди, тоест революционните... А Въло искаше да докаже, че нищо човешко не им е било чуждо на тия камикадзета.

Доби: И ние в тоя сюжет сме влезли не като ангели, черни или бели, а просто като младежи, които се обичат, страдат и се радват на живота. А стрелят между другото, между тия най-човешки неща. Напразно идеологизират тази голяма тема! 

Дорис: Във филма изобщо не се коментира идеята, зад която стоят младежите. Тя би могла да е всякаква. Става дума за това - какво ражда насилието!  

Стефан: А на Запад го разбраха. Присъствах на прожекция пред елитна публика в Париж, направиха ни овация! Това беше първият филм за тероризма - тогава той още не беше плъзнал по света. И естетиката на Въло направи голямо впечатление.

Валя: Той беше влюбен не в собствената си изява, а в самото кино. Прецизен, педант, пълен перфекционист. Един ден целият екип чакахме с часове да сменят копчето на шлифера на един от агентите в масовката - за Въло нямаше дреболии в кадъра.

Доротея: Тоалети великолепни ни поръча! Направи ни красиви, красиви... Мене сутрин в 5 часа първа ме вдигаха, за да ми направят фризура. Майка ми като ме гледаше, само охкаше -  ох, мамо, защо не си правиш винаги такава коса, я колко си сладка! Не знам защо тия красиви костюми и лица толкова бодяха очите на разни началства.

Стефан: Ами моите тиранти? Специално ми ги изписа от чужбина! Тъкмо им се радвах, и той почна с мене един епизод - от 9 до 5 само репетиции! После го питах защо толкова дълго, макар че ми беше ясно, че той операторски си редеше кадъра. А той деликатно каза, че според него умората от цял ден допринасяла за по-голяма концентрация на актьора по време на снимките. Мисля си сега, че всъщност постигна голяма концентрация на глупост в очите ми - и точно това е искал! А аз колко исках и после да ме снима... Когато почна да готви "Осъдени души", тайно се надявах на ролята на Ередия. Живеехме в един блок, аз на 1-ия, той на 10-ия етаж, викаше ме горе и ми показваше пасианса си - той имаше такъв навик, на килима в хола подреждаше пробните фотоси и правеше комбинации.

 Доротея: Викаха му Блокът на черните ангели - и аз там живея. Последната ми дъщеря и неговата внучка Радина бяха отгледани от Въло и жена му Жени в една фантастична стая специално за момиченцата! Въло ги омайваше с приказки, не знам какво им е говорил, но той умееше да отглежда Хора! Пиши го с главна буква. И понеже умееше, ни даде такъв старт...  

 Валя: Умееше да подбира хората. Моята Искра беше момиче, което си задава шекспировски въпроси. Въло знаеше, че имам личен момент в тази роля! Тогава имах проблеми с първия си мъж - баща му е бил в Белене, съден от Народен съд - абе семействата ни не си подхождаха. Ромео и Жулиета. И Въло усети, че това ме прави подходяща за Искра. Има един епизод, който не влезе във филма: като застрелвам фашисткия генерал, отивам на гроба на майка си да запаля свещ и там се срещам с дъщерята на убития генерал... Тази сцена изразяваше личното ми усещане за безсмислицата на смъртната вражда. Тя е адски съвременна и в момента! Големият творец Въло е предусетил днешното време. Какво печели България от тия психологически трупове днес?

 Доротея: Въло ни разбираше и реагираше изключително точно. Много сме разговаряли, много съвети ми е давал. Без претенции за философия - просто кога как да постъпя. Аз се колебаех къде да отида след ВИТИЗ, мечтаех за софийски театър - все да съм намбър уан. Той казваше, че провинцията е лакмус, че не бива да уча театралната азбука направо на столична сцена. Вгради крайъгълни камъни в моето мислене... Бяхме с него в Куба с "Черните ангели", тогава много си приказвахме. За премиерата, както винаги, бях взела под наем рокличка от ЦНСМ, нямахме друга възможност да сме красиви, и вървим с него към сцената в един огромен театър, аз по средата се пльоснах и си разбих колената. Той попи кръвта с кърпата и каза - нищо, нека да видят хората, че не сме само екранни образи, обаче гледай друг път къде стъпваш. И знаеш ли - винаги гледам!

 Доби: А колко дълго гледаха на нас хората като на ония, младите герои... Циганите, не знам защо, приеха филма като свой и тичаха след нас на тумби по улиците. По имена ни наричаха! И не само те, де. Народният успех на филма беше грандиозен, друг такъв случай аз не помня... Пък и доскоро току ме спре някой на улицата, лицето му се стопля и пита - извинете, вие не сте ли Рачето от "Черните ангели"? Е, наскоро един ми каза - вие не сте ли майката на Рачето? Въло ме е клонирал в това Раче, толкова нещо изиграх, но с него са ме запомнили. 

 Валя: Аз имам и един много лош спомен, скоро след като пуснаха филма. Возех се в трамвая - бременна, издута, с тъмни очила, но някакъв възрастен мъж ме позна. И аз тъкмо да сляза на Лъвов мост, той като ме задърпа за ръката и се развика: "Ааа, ти си една от ония от филма, нали, не те е срам! И всичките - как не ви е срам? Ние не бяхме такива! Какви бяха тия чертички, дето си ги рисувахте около очите? Нашите момичета не бяха такива!" И - порой лоши думи. А аз вися на ръката му, трамваят всеки момент ще ме повлече... Добре, че оцелях - и аз, и детето.     

 Доротея: Добре, че каза това, та се сетих: я си спомнете колко деца се родиха покрай "Черните ангели"! По време на снимките се роди първото - на Йосо. И той се скри в едни нивя да реве от щастие. После, през 7 месеца, се изредихме и ние трите. Значи Въло, като все ни казваше - рожбе, рожбе - ни е накарал подсъзнателно да почувстваме какво велико нещо е да създадеш собствена рожба! 

 Стефан: Той се отнасяше като към свое дете и към работата си в Съюза. Тя за него не беше проза! Творческата база, която създаде в Лесидрен, картинната галерия там, клубът и ресторантът на кинодейците - за всичко това той тичаше и се бореше. Каквото и да правеше, целият му се отдаваше. Как да забравиш такъв човек? Как да го предадеш?

Доротея: Във филма имам епизод с един предател! Трябва да го стигна и да го пукна от бой до кръв. А аз ненавиждам насилието. Дубъл след дубъл само леко го плясвам по бузата и то нищо не се получава. Той самият ме молеше - аман-заман, удари ме като хората, моля ти се! И аз все не мога. Най-сетне Въло дойде и много тихо ми каза: "Ако ти не го удариш, ще трябва аз да го ударя. И ще го ударя." Тогава аз събрах сили и гняв - към себе си, замахнах... И от носа му протече кръв. Е, признавам си, тогава и аз се разревах. От ужас и срам - пак от себе си. Рева и го моля - прости ми, моля ти се, не съм знаела, че имам чак толкова тежка ръка!... А днес си мисля другояче за тогавашния си срам. Защото в това наше време размирно и смутно стотици пъти са ме питали не се ли срамувам, че съм участвала в "Черните ангели". И този въпрос дълбоко ме наскърбява! Аз не мога да стана предател на себе си! И не може с политически пристрастия да се измерват художествени стойности! Не само не се срамувам от филма - той е останал като най-светлата диря в живота ми! И ако някой път някой пак се осмели да ме попита същото, ще го ударя така, че да му пусна кръв! На 55 години съм, аз съм си доказала убежденията и никой няма право да ме пита за тях! Както и никой няма право да се бърка в мисленето на хората, които правят огромно изкуство - като Въло. Те са по-висша категория от чиновниците! За предателите - да не говорим.

Тези черни ангели не предадоха своя създател. Не биха могли да го направят. Той ги създаде именно такива! Такава беше великата обществена поръчка, която Въло Радев сам си беше възложил. 

Поклон пред неговата памет!