Гледам по една от телевизиите майката на болния Мустафа.

Изоставеното дете, което ни трогна със съдбата си и за което цяла България от няколко дни говори. И трябва да говори. Слушам тази жена и направо не вярвам на ушите си. Изумена съм от поведението й, от лекотата, с която в национален ефир заяви, че не иска не само малкия Мустафа, но и останалите си деца. Вторият й мъж бил по-важен за нея. Нямала пари, живеели в две стаи, не можела да се грижи за тях. Сякаш тези малки създания са непотребна стока, купена от магазин и която можеш да захвърлиш, защото ти пречи, пише Яна Йорданова в Монитор.

В същото време едно малко и болно дете лежи изоставено в онкохематологията в Пловдив. Принудено само да преживее мъката си, да се справя с болестта си, бедността и липсата на обич. Най вече липсата на обич, която е толкова важна за едно подрастващо човече. Собствената му майка не го е виждала повече от месец. От време на време за него се грижат други жени, защото Мустафа е трогнал сърцата им.

Знам, че не бива да съдим никого. Всеки сам си кове съдбата и си знае какво му е на сърцето. Но признавам, че винаги съм се изумявала от жени, които с лека ръка изоставят собствените си деца. Питам се защо изобщо са ги раждали? Да решиш да имаш и то не едно, а четири деца, съвсем не е просто някакво стечение на обстоятелствата, а съзнателен избор. Защо го правиш, след като не само не можеш да им осигуриш бъдеще, но отказваш да се грижиш за тях и да ги възпитаваш.

В случая съвсем не е клише фразата, че бедността не е порок. Огледайте се около вас - ще видите много бедни семейства, които обаче даряват с любов малчуганите си. А любовта е най-важна за едно дете. То може да преживее всичко - че няма скъпи играчки и маркови дрехи. Но липсата на майчина ласка - едва ли. Това тежи и остава като травма за цял живот.

Какво обаче да очакваме от жена, която е родила на 12 години. На 21 вече има няколко деца и втори мъж, който не ги иска. Едното е изоставено с тежко заболяване в болница, а за другите три научава от майка си, че са взети от социалните служби. А къде бяха тези социални, когато точно тази Джейлян е родила на 12. А другите институции? Докога подобно поведение ще се толерира?

Сега ли всички разбраха, че една майка не се грижи за децата си? Още една тема, която си пеем периодично като изтъркан рефрен. И нищо. После се появява новата Джейлян. Всички се възмущаваме, плачем, роптаем...И до тук. Сега Мустафа ни разплака. Обедини ни. Помогнахме донякъде. Моля се да намери по-светло бъдеще. Да оздравее и да има истинско семейство, за да почувства наистина какво е майчина обич и грижа. А колко още деца като Мустафа има и за които не знаем? Докога?