• Готов ли е Русе да осмисли монументалното си наследство?

• Две визии за необозримото бъдеще

През тази седмица в Русе заседава специална група, натоварена да определи мястото и концепцията за паметник на Васил Левски. Той ще бъде издигнат в града след решение на Общинския съвет. Сайтът „Топ Новини“ съобщава, че в групата участват общински съветници от различни партии, представители на Историческия музей, на русенските архитекти, на читалищата.

Обсъждани са варианти местоположението на статуята на Апостола да бъде в зелените площи на площад „Дунав“, в сградата на Пантеона, на алея в Парка на младежта, в Парка на възрожденците или в района на кея. Очевидно е, че членовете на специалната комисия са в голямо затруднение къде на „сбутат“ паметника, тъй като няма постигнат консенсус, пише Фронтално. Посочените места са крайно неподходящи за светлата личност на най-достойния българин.

Васил Левски заслужава пиедестал, най-големият пиедестал, такъв, с който Русе не разполага в наличност. Неговият паметник трябва да бъде на централно място, на място, което е достъпно за пешеходци и е подходящо за чествания и за панахиди. Поради тази естетическа причина идва и затруднението на комисията. Всичките пет предложения за местоположение на паметника са толкова несъстоятелни, че да се чуди човек, как изобщо са могли да си губят времето с тях.

Как виждате Левски на забутания площад „Дунав“ и къде точно на този площад го виждате?

За вграждането на Левски в Пантеона какво да кажа? Само трябва да припомня едни думи, приписвани на правешкия сатрап Тодор Живков, който, като видял новопостроения пантеон, казал на русенските комунисти: „Абе, другари, каква е тая турска баня, дето сте я направили?“

Пантеонът на възрожденците така и не се вписа в градския пейзаж през годините. Опитът, видът му да се „оправи“ чрез зариването с пръст, а впоследствие и с поставянето на бутафорен кръст отгоре, се провали тотално. За жалост, последният дом на толкова много достойни българи беше строен от комунистите, а тяхното разбиране за такъв тип мавзолеи не кореспондира нито с архитектурните традиции на Русе, нито със значението на препогребаните там революционери. Мнозина русчуклии и до днес копнеят по църквата „Всех Святих“, съборена от „другарите“ през 1975 г., за да се разчисти теренът за „турската баня“.

Поставянето на Левски на алея в Парка на младежта също ми се струва несъстоятелно. Дори и от комисията да са имали предвид да е някъде около паметника на Каравелов, Левски е прекалено голям, за да стои на алея в парка. По същата причина и място в Парка на възрожденците, скрит между „турската баня“ и руското консулство, не е удачен вариант.

Поставянето на паметника на Левски пред новостроящата се спортна зала до кръговото движение е отхвърлено от самата комисия, за което мога да ги поздравя. При все, че допреди четвърт век там се мъдреше статуята на Ленин, вероятно скоро мястото ще изглежда по съвсем различен начин, при който, концепцията да има паметник, ще е немислима.

Като компромисен вариант, комисията е разгледала предложението, паметникът на Апостола да бъде поставен на кея. Тук отново изпадам в недоумение. Как Левски ще седи в ниското на кея? Накъде ще гледа – към Румъния, откъдето е дошъл, или нагоре към къщата на Баба Тонка? И ако гледа нагоре, хората, които ще идват на паметника, къде трябва да стоят? Може би ние, грешниците, ще го гледаме отвисоко, наредени по парапетите на булевард „Придунавски“? А и нека да огледаме самия кей – място, което е занемарено от години и за което ще се изисква доста време и средства, за да се облагороди така, че да е достойно да приеме Апостола.

Искрено се надявам, комисията да разгледа и други предложения и възможности, за да се намери най-подходящото място за паметника, който Русе заслужава да има. Често политиците и архитектите имат много „смели“ идеи и в този смисъл, аз залагам на историците да вдъхнат малко реализъм и да посочат верния подход.

Най-важното е да не се бърза. В централната част на града, където Левски трябва да тежи със страшната си сила, няма подходящо място. Но и построяването на паметника в някой забутан край на града също не е решение.

Визия първа: „Левски, вместо Альоша“

Русе разполага с едно такова място, което може би е подходящо, да приеме един нов паметник на Левски. Но, за съжаление, то е заето от един друг паметник, който е повод за много сериозни полемики в днешното общество. Защото няма как да си кривим душите – паметникът на съветския войн, наричан още Альоша, разделя общественото мнение. Не мога да се ангажирам с някакви проценти „за“ и „против“, но смея да твърдя, че този монумент е спорен. Спорен е и като визия, и като значение, и като възприятие от отделните групи в обществото. Подобни дебати се водят от години и за прословутия паметник на Съветската армия в София.

Разбирането ми е, че монументите трябва да олицетворяват единението на един народ около общопризнати ценности и личности. Едва ли ще се намери българин, който да не се преклони пред паметник на Левски, на Ботев, на Бенковски, на Раковски, на Вазов, на опълченците на Шипка, на българските герои, загинали във войните, пред паметник на Свободата…

Положението с Альоша, обаче, е много по-различно. 45 години лъжи и пропаганда, вместо история, и още около 20 години гузно мълчание от страна на официалната наука, доведоха до появата на значителни бели петна в колективната памет на българския народ или поне в една не малка част от него. За съжаление, с голяма част от тези лъжи и остаряла пропаганда продължава да се спекулира и до днес.

Едва от няколко години насам, макар и с половин уста, отделни учени и историци – най-вече от Софийския и Великотърновския университет, започнаха да изричат някои истини, да дават нова визия за историята на България около 1944 г. Човек трябва да изгледа предаването „История.BG” на БНТ, посветено на темата „9-и септември 1944 г.“, за да види наченките на един нов прочит на темата от страна на специалистите. Нещо повече, голяма част от същото предаване на националния празник 3 март бе отделена в паралели и съпоставки с 9-и септември, което и на мен ми се видя странно.

И ако историците все още мълчаливо подготвят своята закъсняла преоценка за тези събития, то един писател като Стефан Цанев вече ги изпревари и разказа в четвъртия том на своите „Български хроники“ голяма част от истината за 1944-та и за годините след това. А ако нямате време да четете книги, то поне може да хвърлите едно око на статията на русенеца Огнян Стамболиев за съветската окупация през 1944-47 г. и фаталните последици от нея за България.

Но кой се кланя на Альоша днес? Няколко пъти в годината около този паметник се правят „чествания“, в които участват шепа членове на БСП, разни неокомунисти, русофили, корумпирани политици и руски резиденти. Тези церемонии остават встрани от интереса на гражданството. Може би защото болшинството от хората вътрешно го усещат, но им е трудно да обяснят и на себе си, и на децата си, какво точно символизира този паметник. Символното значение на Альоша пък се обяснява от неговите почитатели с „освобождението на България от фашистко робство“, с „победата над Нацистка Германия във Втората световна война“, с „почит към съветските войни, проляли кръвта си за България“. Правят се опити да се легитимират половинвековни лъжи, срещу които обаче стоят следните безспорни факти, които категорично обезсмислят лъжите:

1. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България, въпреки че страната ни е обявила неутралитет десет дни по-рано.

2. На 8 септември 1944 г. съветските войски навлизат на наша територия. И двете държави са в състояние на война. Правителството в София предварително е издало заповед до българската армия, да не се оказва съпротива при евентуалното навлизане на червената армия. Заповедта е изпълнена.

3. На 9 септември 1944 г., в условията на започваща съветска окупация, е извършен държавен преврат.

4. Под съветската окупация България променя държавния си строй. Наложена е диктатура на комунистическата партия и тоталитарен режим. Над 30 000 души са убити в първите години на терора, повечето без съд и присъда. Десетки хиляди хора са изпратени от режима в концентрационни лагери. Легалната опозиция е ликвидирана. Въведено е еднопартийно управление на комунистическата партия. Държавните граници са затворени. Ограничени са правата и свободите на българските граждани. Извършена е национализация на едрия капитал и на средствата за производство. Конфискувана е частна собственост.

5. Съветската армия не е участвала в бойни действия на наша територия. НИТО ЕДИН СЪВЕТСКИ ВОЙНИК НЕ Е БИЛ УБИТ при сражение в България, просто защото сражения не е имало. Тук изниква въпросът кои съветски войници са погребани в Парка на възрожденците в Русе?

6. Ако Альоша символизира победата над Нацистка Германия, то трябва да припомним, че сред победителите във Втората световна война са още САЩ, Великобритания, Китай, Франция, Полша, Канада, Австралия, Нова Зеландия, ЮАР и други. В този смисъл, ако има мемориал на загиналите във войната, той би трябвало да символизира войника, не като представител само на една от страните-победителки. Впрочем, СССР е бил на път да загуби битката пред настъпващите орди на Хитлер, ако не е била логистичната и финансова помощ на САЩ. Този факт е малко известен в България и до днес.

7. Друг интересен момент, за който не се шуми много, е пактът Молотов-Рибентроп, с който Хитлер и Сталин си разделят Полша, което всъщност води и до началото на самата война. Да, Нацистка Германия и СССР са СЪЮЗНИЦИ в началото на Втората световна война при анексирането на Полша. Сталин преминава на другата страна едва през 1941 г., т.е. две години след началото на войната, когато Хитлер го напада.

Всички тези исторически факти отсъстваха от учебниците по история по времето на комунизма, а не съм много сигурен дали всички те присъстват сега. Тези истини са безкрайно неудобни за „другарите“, които легитимират Альоша днес. Единственото смислено обяснение, което ми идва на ум, защо го правят, е, че паметникът символизира идването им на власт преди 70 години. А шмайзерът на Альоша, изглежда, чисто символично олицетворява тяхната власт и днес.

Но престъпленията им са добре известни и поради това комунистическият режим е обявен за престъпен със закон, приет от Народното събрание през 2000 г. Въпреки това, защитниците на Альоша и досега не намериха сили да поднесат поне едно елементарно извинение на близките и роднините на жертвите на този режим. А за цялостна оценка и разкаяние и дума не може да става.

Альоша продължава да разделя хората днес, като острите спорове и караници периодично избухват с нова сила във форумите и по страниците на сайтове и вестници. В този смисъл, паметникът на съветския войн е вреден на нашето общество, защото разединява нацията ни.

Но демонтирането на Альоша трябва да бъде осъзнат акт и да е налице ясна потребност това да се случи. По същия начин, по който хвръкнаха паметниците на Ленин и Георги Димитров, както и всички петолъчки, поставени по обществените сгради. Този демонтаж ще има много силно символично значение за българското общество, като начало на една нова и жадувана промяна. Дали и кога това ще случи, обаче, е трудно да гадаем.

Не виждам проблем паметникът на съветския войн да бъде демонтиран и изпратен в Музея на социалистическото изкуство в София или пък в Димитровград, където са започнали да колекционират подобни статуи. А ако от руското консулство държат, можем да им подарим Альоша, да си го сложат в двора на мисията. И без това там мястото е достатъчно широко, за да побере всички онези, които днес се кланят на този паметник.

А хълмът пред Дома на културата може да бъде онзи пиедестал, на който с цялото си величие да застане Левски, откъдето да гледа приближаващите по главната улица русенци.

Визия втора: „Мемориал на националното помирение“

Мнозина учени днес спорят дали в България преди 1944 г. е имало фашизъм и как точно да се охарактеризира режимът в тези години. Според официални данни, 4 816 души са загинали у нас по политически причини в периода 1923 – 1944 г. Не става дума само за комунисти, но също и за анархисти, земеделци, членове на ВМРО и други.

Според данни на антифашисткия съюз, в Русенско са загинали 58 комунисти в периода 1941 – 1945 г. Не знам защо само имената на част от тях са изписани т.нар. братска могила срещу халите. Един от тях е Иван Дечев /Хлебарчето/, който по стечения на обстоятелствата, е бил братовчед на единия от дядовците ми. Хлебарчето е заловен като ръководител на бойна група през 1942 г. и след зверски изтезания в полицията, е изгорен жив. Едва ще се намери някой, който може да оправдае такова нечовешко насилие, довело до смъртта на един 28-годишен младеж.

От друга страна, категорично няма оправдание и за реките от кръв, които потичат непосредствено след 9-и септември. Стотици русенци са избити от комунистите, много от тях без съд и присъда. Сред жертвите са дори членове на фамилията на Баба Тонка! Хиляди граждани на Русе са изпратени в концентрационни лагери и затвори или са репресирани от режима по друг начин. 1 февруари вече е обявен за ден за почит на жертвите на комунизма. Но в Русе няма място, където човек да може да почете паметта на тези страдалци, повечето от които дори нямат и гроб. Камъкът на площад „Оборище“ не може да бъде такова място и по-скоро е подигравка в паметта на жертвите на комунистическия  режим.

Идеята на тази визия е съществуващата братска могила да се преоформи, като от двете й страни да се изградят стени, на които да се изпишат имената на всички загинали от червения терор, на осъдените от Народния съд, на горяните от Русенско, на загиналите в концентрационните лагери и затвори политически затворници, на загиналите преди 1944 г., като лентата може да бъде върната назад до бунта на русофилите.

Този мемориал на националното помирение ще има много силно послание към идните поколения – никога повече да не се допуска едни българи да избиват други българи. Човек трябва да има възможност до една такава стена да поднесе цвете, да запали свещ и да се помоли за душите на жертвите на тези братоубийства. Съществуващата статуя на седналата жена може да остане – като символ на Майка България, която жали за загубените си синове и дъщери в тези вътрешни въоръжени конфликти.

За обективния прочит на миналото

Наскоро заместник-областната управителка на Русе Милена Хинкова ми отговори на въпроса защо се кланя на Альоша със следното: „Всеки има право да интерпретира историята, както намери за добре.“ От тези свободни интерпретации, обаче, никой не печели. Напротив, това води само и единствено до още по-дълбокото разделение на обществото по темите за миналото.

Обективният прочит на историческото минало може да даде голяма част от отговорите за тъжното настояще на България. Очевидно е, че има хора, които се боят от този прочит, защото тогава биха лъснали много нелицеприятни истини за тях и за идеологията, в която, изглежда, все още вярват.

Но българското общество не може да продължи напред без да осмисли миналото. Липсата на тази историческа оценка днес води до буксуването на едно място и мисля, че всички усещаме това буксуване. Нещо повече, отказът да бъде осъзнато миналото, като че ли връща България назад във времето, далеч от модерния и цивилизован свят, към който би трябвало да се стремим.