Поптодорова беше направо озверяла /в интервюто си по Нова телевизия/.
И дори онези – и аз до тази вечер бях между тях – които са изпитвали неловкост от Варшавската й афера, сега вече със сигурност са били попарени.
От нейната агресивност, от свирепия й поглед, от нотките на истеричност, които тя, изглежда, си мислеше, че ще я омилостивят в очите на публиката.
Изключено е това да се е случило, напълно изключено.
Едно обикновено човешко извинение щеше да й свърши 1000 пъти
по-добра работа.

***
Ужасно срамна беше злоупотребата със смъртта на детенцето й, както и с болестта на съпруга й – тази промислена злоупотреба изцяло беше извън нормалната човешка чувствителност.
А натрапчивата й агресивност със сигурност е изгребала и последните остатъци от състрадателност в публиката.

***
Поптодорова се оплака от „лъстивата жестокост“, проявена към нея.
Но тя, от своя страна, я прояви към зрителите.
Фактите бяха омаловажени от вихрушката на агресивност: аферата не била тема за България /?!/; кремът не бил българска стока - някакво си 50-грамово бурканче; стоката била възстановена - и то неупотребена; извинила се и пр.
И, в края на краищата, какво значело някакво кремче в сравнение с 10-те милиарда долара, откраднати в България – от кого, така и не стана ясно.
Това трябваше да бъде най-сериозният аргумент на Поптодорова.
Трябва да си напълно обсебен от страховете си, за да правиш подобни шизофренни паралели.

***
Подходът на Поптодорова беше изцяло грешен – инцидентът да се оправдава истерично и заплашително.
А пътьом и чрез елементи на самогероизиране.
Например, тя отлично знаела, какви са мерките за сигурност на летищата – била пренасяла поверителни документи за Хизбула?!
А чужди дипломати пък я питали, дали не е пресякла нечии интереси.
„Да“ – беше отговорът.
Била накърнила интересите на хора, които се опитвали да придобият легитимност пред американските власти.
Внушението трябваше да бъде, че тия хора са й поставили кремчето в чантата.

***
Такава глупост беше успял да измисли щабът й от разни пасита, аговци и пр. – на които Поптодорова благодари.
Пасито дори й предложил работа.
Приемай я – и продължавай да мислиш българите за идиоти.

***
След цялата истерия един най-обикновен въпрос не получи отговор: защо Поптодорова не се е обадила още при пристигането си София, за да съобщи за грешката си, а е чакала цели три дни – за да я заловят и унижат при завръщането й във Варшава.

***
Финалната поанта на Поптодорова беше: „Лошите неща се случват на добрите хора“.
И още: „Няма кой да ме откаже от принципите и наследството ми – енергията ми се върна обратно“.

***
А истински добрите хора – обикновените българи, които някои смятат за идиоти, скоро няма да дочакат покаяние от своите грешници.

Автор: Кеворк Кеворкян