Русенци внасят ски от Швейцария още през 1895 г.

Вярно е, че са само три чифта на първо време, закупени от местен патриот за гимнастическо дружество „Сокол”. Първите спускания са по хълмовете край Русе същата година, скиорите - студенти. Забавлението е голямо, смях и олелия до небесата, охлузени и натъртени – колкото щеш, разказва БЛИЦ.

Един като забие нос в снега, друг тича да му вземе ските, та и той да се забие в драките на свой ред. И пак русенец – художникът Петър Морозов, запален по хлъзгавите дъски още като юноша, за първи път се опитва не просто да спортува, но и да си направи собствени ски. Видял в някакво чуждо списание снимка на атрактивните спортни пособия, той ги скицира и си ги поръчва при познат дърводелец. После си купува налъми (дървени чехли с една кожена каишка отпред), заковава ги към готовите „ски” и... се наканва да ги пробва. По това време е вече студент в Рисувалното училище в София.

За място на демонстрацията е избрано заснеженото нанадолнище до Семинарията. Самонадеяният смелчага успява да измине едва петдесет метра и се катурва сред смеховете и виковете на зяпачите. Изглежда е бил много засрамен, защото захвърля завинаги самоделките си.

Година по-късно и в София се появяват четири чифта вносни ски. По това време градът е 80-хиляден, та всичко ново и интересно се забелязва тутакси. Ако човек се разрови в някогашните вестници, както е направил журналистът Кирил Божилов заради своите изследвания, със сигурност ще попадне на данни за

първото ски състезание на 24 февруари 1926 г. в София

Неделя е, времето великолепно - изобилен пресен сняг, пестеливо се показва слънчице. Невероятен интерес към състезанието, твърдят вестниците – към Люлин се запътват около 500 почитатели на този спорт. Преди обяд се състезават мъжете. Следобедът е за жените. Дълго надбягване “на протяжение” един километър. Тръгване – от “плаца” до манастир “Св. Крал”, краят – при Александровския мост над Княжево. Колко са мъжете не се знае, но дамите са пет или шест, поне две от тях са българки. Във вестниците после излизат тлъсти заглавия със следната новина: „Днес ските са на мода”.

През 1925 г. е основан първият ски клуб - "Славия". През 1936-а някому хрумва щуравата идея да се събира данък за ските, като за кон с каруца примерно. И почват да вземат по 200 лв. на скиорите. На следващата година тихомълком го отменят.

Ангел Трифонов (Хъмпи), който се състезава като професионален скиор три десетилетия по-късно, в едни свои спомени не без хумор разказва колко трудно и животоопасно е било навремето упражняването на този спорт. Ето само няколко реда, отнасящи се до скиорските обувки: „Ние бяхме изобретатели и двигатели на промяната. Много скоро прекрасните Трапиори и Кофлаци (маркови скиорски обувки – бел. а.) омекваха като мекици, защото бяха от кожа и всеки работеше върху тях с въображение. Печахме ги във фурната, заливахме ги с разтопен парафин, придавахме им наклон и форма и бързо ги замразявахме в снега. И всичко това, за да имаме, за кратко поне, малко по-твърди обувки. Дори започнахме да ги третираме със смоли, което ги правеше много грозни”.


Първата пързалка в Борисовата градина

За разлика от ските, шейните са познати у нас от дълбока древност, особено в планинските селища, където зиме е почти невъзможно за придвижване. Със сигурност са съществували и такива, изработени за забавление на децата, за състезания по махалите. Първите коледно-новогодишни поздравителни картички (вносни, разбира се!) изобилстват от шейни и шейнички като обичайна зимна гледка. Но едва

през 1934 г. в София е организирано официално състезание с шейни
 
Инициатор е столичен вестник. Идеята е да се популяризира този спорт, в който се съчетават и самообладание, и кураж. По това време чужбинските състезателни шейни са специално изработени за целта, има вече и писти за развиване на висока скорост. В нашето първо състезание обаче шейните са обикновени, без кормило, за един или двама души. Пилотите трябва, според регламента, да са мъже, а пътниците може да са и жени.

Е, дамите с кураж за подобно изпитание не са много, само три, навярно съпруги или сестри на пилотите.


Коледните картички изобилствали от шейнички, които днес ни изглеждат малко опасни
 
Събитието е в неделен следобед, в подножието на Витоша. За “най-късо време” трябва да се мине по Турския път откъм Черни връх, т.е. от “Поляните” до Александровския мост при Княжево. Разстоянието според познавачите съвсем не е леко, “има и пропасти”, казват те. Шейните се пускат през три минути. Всяка застигната шейна е длъжна сама да се отстрани. И понеже има само един хронометър, всеки пилот трябва, като стигне долу, да изтича на моста и да размаха шапка, та ”хронометраджията отгоре да го види и отбележи пристигането му”.

За беда, тъкмо в този ден слънцето грее като пролетно, снегът тук-там коварно се е размекнал. Пък и връщащите се от Витоша улисани туристи също се пречкат. Любопитството към състезанието е голямо. На удобни места по пътя се е струпала насърчаваща публика, най-значителна и шумна при моста. Победителите са “двойка” мъже. Но
на второ място е шейна, в която сияе жизнерадостно женско личице на някоя си А. Дженгова.

Що се отнася до кънките, комай това е спортът, който най-радушно се приема и практикува, главно от младите, естествено. Това дава възможност за общуване, запознанства, флиртове – как да не се хареса! Освен това не се налага да се ходи надалече, достатъчно е да се намери заледено пространство, а такива в София се намират доста през зимата, тъй като градът е все още на „гьолове, мочурища и трапища”, както забелязва един пътешественик.
 
Първите кънки „връзват” главно чужденци,
 
които работят в България, а и български студенти, които се връщат от чужбина за ваканциите. Русенци се учат да карат кънки в устието на река Лом. Търновци – по заледената река Янтра. В Пловдив – в езерото в градската градина “Цар Симеон”. В селищата край морето чакат да замръзне морската вода, та да се развихрят там. (Най-странното е, че... дочакват!) А в София използват за „пълзачка” или „лъзгавица” един мочурлив терен срещу днешния университет. Младите хора, облечени в обичайните си палтенца и шапки, с изпръхнали от студа и танцуването лица, не са случайни – те са от видни столични фамилии, млади офицери, висши чиновници, банкери, учители. Понякога тук идва да „покатае” и самият княз Александър Батенберг – очарователен, непринуден, изкусен в пързалянето. Според някои споменни архиви тук са идвали да се пързалят Виола и Лора Каравелови, оглеждани от ергените с възхищение и копнеж, защото са красиви и „от сой”. Вярно е, че
 
по-възрастните столичани гледат с недоумение това „хоро на лед”
 
За тях това е лентяйство и губи-време в занимания, които са на всичкото отгоре рискови. Да си припомним, че големият наш поет Пенчо Р. Славейков като момче замръзва след продължително пързаляне с кънки върху леда на Марица. Това е на 24 януари 1884 г. и той никога повече не успява да се възстанови напълно, остава до края инвалид.
Едва в 1929 г. е основан Кънки клубът в София. Това става с насърчението на г-жа Жана Мамарчева-Фоскин – потомка на капитан Георги Мамарчев, омъжена за италианец, по-късно журналистка в Рим. В същата тази 1929 г. тя става шампион по пързаляне на кънки и в България, и в Италия.