Актрисата, режисьор, драматург и стендъп комик представи първата си книга

"В училище ме наричаха "момичето, което никога не се усмихва", но в пубертета се пренастроих изцяло и започнах да откривам хумора във всичко. Само че от онзи хумор, който не опростачва нещата и не ги прави по-лесно смилаеми, а търси винаги хубавото и добронамереното." Това заяви актрисата, режисьор, драматург и стендъп комик Здрава Каменова в Бургас, където гостува за представянето на новото издание на своята първа детска книга "Боб - малката метална кутийка с голяма мечта".

Осем години след нейния първи печат и написана по времето, когато нейната най-голяма дъщеря (сега на 11 години) е само на една годинка, книжката се появява в нова преработена версия и с променено оформление.

Пред БТА актрисата разказа за въпросите, които засяга в детските си книги, как се заражда нейното сякаш неизчерпаемо чувство за хумор, кои темите я измъчват, понякога дори чисто физически, както и откъде идва идеята за най-новата ѝ авторска пиеса "Изтрий веднага". В началото на 2024 г., освен в морския град, тя ще гостува още в Благоевград, Русе, Добрич и София.

Как започнахте да пишете детски книги и за какво разказва "Боб - малката кутийка с голяма мечта"?

- Имам четири деца и три книги. Докато бяха малки, много ми се пишеше, защото всяка вечер им четях и ми беше скучничко, а трите книги са на теми, които не открих, докато четях на децата си. Тази е първата. Когато я написах, голямата ми дъщеря, която сега е на 11 години, беше на една годинка. Тогава рециклирането не беше така общоприето. Даже бях много самотна, докато хвърлях рециклираните си боклуци. Много хора ме мислеха за луда и интелигентните ми приятели ме увещаваха, че това е загубено време. А аз обичам природата, но за съжаление не смятам, че не правя достатъчно за нея и си казвам "поне това". Само като се загледам в нещата, които хвърляме, просто ми става буквално болезнено.

Реших, че една метална кутийка може да се казва Боб, защото ако в нея има зрял боб - какво по-хубаво име? Това е една кутийка, която има мечта да стане барабан, защото едно детенце я купува от магазина и почва да барабани с две палки по нея. Естествено, в нашата история кутийката е одухотворена и започва да си мисли, че е барабан. Майката обаче отваря, сготвя фасула, хвърля кутията в боклука, детето реве, че няма барабан, а кутийката, която е убедена, че е нещо повече от кутийка, попада при боклуците.

Докато пишех тази книжка, ми беше много мило. Все едно се връщах в детството си. Илюстрациите са от художника сценограф Ирина Василева, за която моите книги бяха първите, по които работи, а след това дори бе поканена и за други.

Какво се случва с персонажите в книгата?

- Вътре в кофата има всякакви шантави персонажи. Като една лампа, която е хвърлена, но още свети. Има един буркан, в който 30 години са слагали зимнина и той е със самочувствие, защото другите вещи са ползвани за кратко, а той - цели десетилетия.

Естествено, има и лоши герои, които измислих, докато още вярвах, че децата могат да се хранят здравословно. Това са хамбургерът "Макмазен" и пицата "Мис Пица". Армията на хамбургера са пържените картофи. Тук съм се забавлявала, че той е участвал във фотосесия на "Макдоналдс" и манекенката от рекламата, която е снимана, е отхапала от него веднъж, но това му е достатъчно да има също самочувствие, че е специален.

Пицата е "Пицата на месеца". Те искат металната кутийка да свири само за тях, но идва камионът, който събира контейнера и докато си мислим, че историята ще свърши, нашата кутийка пада извън него. Оттам едно куче го завежда до кофите за рециклиране, където изведнъж нашият герой се среща само с метални и пластмасови кутийки и така децата разбират, че всяка кофа трябва да приюти съответните си обитатели. Накрая кутийката се озовава в завода за рециклиране и ето как една метална кутийка сбъдва мечтата си и от кутия за боб се превръща в барабан.

Има и щастлив край, защото порасналото момче вече е барабанист и се случва така, че точно той свири върху кутийката, превърнала се в барабан.

Какво се случи с книгата след първото ѝ издание?

- Имаше много щастлива съдба, защото още първото издание тръгна доста добре, без никакво допълнително побутване или реклама. Първият тираж се продаде за по-малко от година и дори откъс от книгата бе включен в читанката за трети клас. Лошият късмет обаче проработи, защото в точно това издание на читанката имаше един спорен текст за половете и тя си остана по рафтовете, тъй като никой след това не понечи да посегне към нея.

Сега, толкова години по-късно, отново решихме да я преиздадем, защото пък непрекъснато имаше питания от учители, попаднали на откъса в читанката, които търсеха книгата. Този път променихме формата, за да е по-удобна за разгръщане и има малки редакции.

За какво разказват другите ви детски книги?

- Втората ми книга за деца се казва "Чорапът, който промени света". Тогава се бях запознала с актрисата Наталия Цекова, която е от ромски произход. Казах си, че няма книжка, която да разказва на децата за този голям проблем в нашето общество - разделението между роми и българи. То става все по-голямо и все по-опасно. Историята е за две чорапчета, от които едното е черно, а другото - бяло. Сюжетът проследява могат ли да бъдат приятели или не. Децата се влюбиха в тази книга, а за представянията ѝ направихме и кукла чорап, която излиза измежду страниците и започва да говори с чорапите на децата, а те някак много весело приемаха идеята, че собствените им чорапи могат да говорят.

Последната е посветена на темата за смъртта, защото си мислех как се обяснява на децата, когато баба и дядо например изчезнат и как тази болка да се преработи. Кръстих я "Планетата на дядовците". В нея се обяснява как дядовците, когато се уморят и много им дотежат бастуните, всъщност отиват на планета без гравитация, където летят и се забавляват. Най-приятното за мен е, че обикновено, когато майките четат книгата на децата си, реват, а децата се чудят защо, тъй като на тях самите им е смешно. На дядовците им летят ченетата, а майките си плачат.

Обмисляте ли вече и четвърта книга?

- Всъщност Асоциация "Родители" ме накара да напиша книжка за връзката между бащата и децата. Решихме да е "Седмицата на супер татковците". В нея са представени седем дни с различни типове бащи и взаимоотношения. Тя някак сама се получи. Една дама от Бургас дори ми сподели, че именно тази книга много е помогнала на детето ѝ при развода на родителите. Такива неща много ме мотивират. В момента обаче съм се отдала основно на театър, а и децата ми поотраснаха. Може би, ако трябва да се вдъхновя от тях, ще е нещо за първите гаджета на тийнейджърите.

Участват ли децата Ви в създаването на книгите по някакъв начин? Ползвате ли техни реплики или идеи?

- Аз имам цели файлове, в които съм записвала щуротиите, които говорят. Цялото вдъхновение, естествено, е от тях, а и ние двамата с баща им много обичахме да четем. Момчетата пораснаха, но малката дава все още много идеи. Даже на репетиции с мен дава предложения как нещо да стане по-смешно. Вече мисли като драматург и май ще тръгва по моите стъпки.

Тя беше с Вас и водещ на конкурса "Бургас и морето" през 2023 г.

- Да, беше голямо притеснение, защото аз не прецених, че за едно дете да излезе пред 2000 души е наистина стряскащо, докато на мен ми се струваше най-естественото нещо. Преди да излезем на сцената ѝ казах да надникне да види как изглеждат толкова много хора, за да не се стресне после.

Можем ли да Ви очакваме като водещ на конкурса и през 2024 г.?

- Чудя се дали да не оставя някой друг за разнообразие да се справи със задачата, за да не прекалявам с присъствието си. Споделиха ми, че е имало по-възрастни представители от публиката, които са сметнали, че съм прекалила с чувството за хумор. Затова си мисля, че и за мен ще е полезно да оставя публиката да опита нещо различно.

При Вас хуморът винаги е водещ, но откъде се зареждате с толкова неизчерпаемо добро настроение, за да предизвиквате усмивките на публиката?

- Напоследък често се връщам към детството ми. Аз бях много сериозно дете и в училище ми казваха "момичето, което никога не се усмихва". Можете ли да си представите? Четях много книги и живеех повече с бабите ми, защото майка ми и баща ми много работеха.

Всъщност на ръба на пубертета минах през едно осъзнаване, че, ако много насериозно се гледа на света, той започва да става страшен, плашещ и се превръща в недружелюбно място. С помощта на възрастните около мен изведнъж пренастроих цялостно мирогледа си и слава Богу, защото или щях да стана професор в БАН, или щях да се затворя вкъщи и да не излизам никъде. Много сериозни бяха нещата.

Изведнъж започнах да откривам хумора във всичко, но онзи хумор, който не опростачва нещата и не ги прави по-лесно смилаеми, а търси винаги хубавото и добронамереното. Тоест, когато хората правят глупости или лоши неща, да се види зад психологията на всеки образ защо го прави и някак да се оправдае.

Много обичам определението на Юри Дачев, според когото пиесите ми са много човеколюбиви. Откакто той ги определи така, много заобичах тази дума. За мен е важно през нещата, които пиша и играя, да заобичваме живота и хората. Дори кривините и лошите им страни.

Дори понякога с клипчетата си в Инстаграм се опитвам да пресъздавам смешни неща от бита. Осъзнавам, че така карам хората да се погледнат отстрани, да се посмеят и да си кажат: "Защо съм чак толкова сериозен?" или "Защо се държа така?". За мен това е най-благият и най-мекият начин, по който можеш да накараш хората да се променят, ако поискат. Някои искат, но им е трудно, а други изобщо не искат и тях не можеш да ги промениш.

А кои са нещата, които въпреки този мироглед Ви натъжават и които избягвате като теми в работата си?

- Войните, които се случват. Това, което се случва с децата и жените по време на войните. Понякога даже вкъщи ми се карат, защото гледам такива неща и физически не се чувствам добре от видяното. Казват ми да се пазя и да не навлизам толкова дълбоко в тази болка. Но усещането за несправедливост към хора, които тотално нямат вина, много ми тежи.

Имаше история за възрастна жена от Израел, посветила целия си живот, за да се бори за финансиране на лечението на палестинци, болни от рак. Спасила е доста хора, но бива отвлечена. Не взимам страна, но не проумявам тези неща.

Другото е, когато видя по улиците много агресивни хора. Особено мъже, агресивни към деца или жени. Чудя се не могат ли да видят отстрани, че това ги прави много, много низки същества.

Говорихме вече за книгите, но на театралната сцена сте много по-активна. Върху какво ново работите в момента?

- Сцената, любовта към публиката и това преживяване всяка вечер толкова много ме зарежда и осмисля. По всякакъв начин. Всички представления, които играя, са по мои текстове или по текстове, писани в съавторство с мъжа ми или с други колеги. Някак си всяка вечер, излизайки на сцената, се отстоявам и като автор, и като актриса. Затова и ми е все по-трудно да се връщам към книгите.

На 11 март ще гостувам в Бургас с най-новата си пиеса "Изтрий веднага", която вече имаше премиера в София, а след това и във Варна. Писах я дълго и е за грешките, които искаме да замажем, за да бъдем перфектни пред другите.

Идеята се роди от това неистово желание да коригираме физически лицата и телата си, да коригираме профила си в социалните мрежи. Да бъдем нещо, което всъщност не сме. Получи се много интересен текст. Естествено, имаше притеснение преди първото представяне, за това как ще бъде приет. Хората например много се забавляват със стендъпите, които правя. Там се говори на най-различни и все забавни теми, докато тук трябва да се проследи един-единствен сюжет.

Публиката ни обаче много приятно ме изненада и ми доказа, че е много интелигентна, защото много от хората оцениха представлението. Хареса ми, че всички ми казаха как не само са се смяли, но накрая са се и разплакали. Тоест публиката иска да върви по един по-сложен път, гледайки. Не трябва да я подценяваме и да мислим, че просто иска да се забавлява и да забрави ежедневието. В това също няма нищо лошо, разбира се. Добре е обаче да остават и някакви светли зрънца в главата за размисъл.

"Изтрий веднага" е една точно такава пиеса, с много хубав екип от актьорите Димитър Живков, Евгения Роева, Тони Карабашев. Рядко съм в компанията на мъже. Правя все женски пиеси.

Какво е различно, когато работите с преобладаващо мъжки екип?

- Наистина е различно, но ми е много приятно. Когато е изцяло женски екип, си ставаме приятелки и репетициите се удължават, защото всяка си споделя нещо, пием кафе, разказваме си какво сме си купили, оплакваме се. Всички типично женски щуротии. Докато с мъжко присъствие изведнъж нещата стават по-работни, но също много забавни. Има като че ли един много хубав баланс, който малко ми липсваше и в който се събираме, активно работим и не се разсейваме. Жените сме склонни да се поразсейваме и репетиционните ни периоди са много дълги. В този случай се стегнахме, срещнахме и стигнахме до премиерата целеустремено.

Ако може да се вдъхновим от заглавието на пиесата, какво бихте искали да изтриете от 2023 г. и какво си пожелавате за 2024 г.?

- Пак се връщам към войните. Иска ми се да изтрием тези кризи в световен мащаб, защото те се отразяват на всички ни, дори да не го осъзнаваме. Искам мир и спокойствие за всички хора по този свят. Това би било най-хубавото нещо.

Благодарна съм и съм щастлива, защото имам работа, която обожавам. Все повече хора се вълнуват от това, което правя, идват на представленията ми и аз не мога да бъда по-щастлива. Благодаря им и чрез вас, защото това е изключителна подкрепа.

Пожелавам си да сме здрави и да крепим всичко, което имаме, защото семейството и обичта в семейството - това са нещата, които ни държат с искреност, честност и открити отношения.

За това се говори и в "Изтрий веднага". Дори да е болезнено понякога, колкото по-искрени сме, толкова по-здравословно е, вместо да лъжем и да мажем. Накрая в пиесата моята героиня си признава, че нищо не иска да трие. От своя личен живот аз също не бих изтрила нищо. Само бих се запазила.

Преди да гостува в Бургас на 11 март, Здрава Каменова ще представи пиесата си "Изтрий веднага" в Благоевград на 25 януари, в Добрич - на 31 януари, Русе - на 1 февруари и в София - на 8 февруари.