„Искам да кажа всичко това, за да се промени нещо в нашето здравеопазване. Защото много хора сигурно са го преживели, но си мълчат.“ Това сподели нашата колежка Елена Дюлгерова днес, докато чакаше в столичната Окръжна болница какво ще се случи със съпруга й след „интензивното лечение“ на лекари, които едва ли заслужават тази титла.

Преди няколко дни тя написа във Фейсбук: „Днес прибрах от болницата мъжа ми, който получи тежък исхемичен инсулт на 7 февруари. Почти в същия вид е, в който го отведоха там. Днес е 13-ти. Представя си, че е бил в концлагер. А беше в Окръжна болница… Не знам какво да мисля. Имах някаква вяра в лекарите все пак.“

И вчера, докато в парламента депутатите си пускаха закачки по време на искания вот на недоверие за провала на здравната реформа, съпругът на Елена Тодор Карастоянов, известен наш художник, отново постъпва в същата болница, откъдето го изписват в безпомощно състояние и дори без предупреждение за усложнения, пише ГЛАСОВЕ

Когато на 7 февруари го приемат за първи път в неврологията, искат телефонния й номер. Уточняват, че по принцип звънят само „в краен случай“. Ясно какво са имали предвид.

Това очевидно е единствената информация, която лекуващите лекари са склонни да споделят с близките на своите пациенти. Ето какво разказва Елена:

„Закарахме го в Окръжна болница. И оттук започнаха мъките ми. Идвах и висях с други хора, за да кажат докторите в какво състояние е пациентът. Този „пациент“ аз не го видях нито веднъж за пет дни. Добре, приемам, че не ме пускат поради някакви медицински съображения. Но през това време не получавах адекватна информация от лекуващите лекари д-р Цветанка Праматарова и д-р Георгиев. Беше ми обяснено, че мъжът ми се държал „странно“. Не знам какво означава „странно“, знам, че това е човек с инсулт, че има някакви изменения в съзнанието и че именно те са хората, които трябва да направят нещо.“

През цялото това време и при всекидневните посещения в болницата Елена вижда само „каменната физиономия“ на д-р Праматарова, която не смята за необходимо да дава обяснения какво се случва с Тодор, докато миналия четвъртък тя нарежда: „Ако обичате, елате в четвъртък да уточним изписването му в събота.“

Същия този четвъртък, докато д-р Праматарова е готвела изписването, Тодор е бил в интензивното отделение, където са тежките случаи, и по тази причина близките му отново не са допуснати да го видят. На другия ден, в петък, Елена отива в болницата, за да разбере в какво състояние е Тодор.

Единственото изречение, което чува от д-р Праматарова е: „Нали ви казах, че утре ще го изпишем!“ Ама защо ще го изписват, оправил ли се е, какво да правят близките му? Тази информация е спестена.

„На другия ден в събота отидохме да приемем нашия болен, който беше в същото състояние, да не кажа – още по-лошо.“

Но, така или иначе, те го прибират.

В епикризата е написано, че освен инсулта на лявата ръка и левия крак, той „има стойности“ за диабет, има бъбречна недостатъчност, има проблеми със сърцето. Всичко това е констатирано допълнително и присъства в епикризата.

Но онова, което казват „лекуващите“, трудно се връзва не само с духа на Хипократовата клетва, а и с най-обикновената човечност. Лекарите заявяват, че допълнително констатираните болести, те нямало да ги лекуват. Няма да се занимават с тях?!

Посъветвали близките да закарат болния (в това състояние!) в санаториум.

„В събота го изписаха, но не можах от болницата да го заведа в санаториума.“

Но във вторник Елена успява да организира нещата, за да го отведат по препоръка на лекарите от Окръжна болница в санаториума в Момин проход.

„Хората там наистина се държаха много добре, но той започна да дава странични ефекти – не от инсулта, а на констатираните, но отказани да бъдат лекувани заболявания. Получава много силна аритмия, пада му кръвната захар и, естествено, в санаториума няма такива специалисти. Тогава бяха принудени да извикат „Спешна помощ“ и да го откарат отново в Окръжна болница.

Трябва да кажа, че този път хората си направиха труда да направят всякакви изследвания. И макар и с половин уста казаха, че проблемът идва оттам, че през онези първи пет дни в неврологията на него не му е обърнато никакво внимание на останалите заболявания. Искам да кажа още нещо. Първо, изписа го дежурната лекарка, а не тази, която го лекува.

И, второ, ако бях под средното ниво на интелигентност, нямаше да разбера за допълнителните му заболявания. Те изобщо не ни предупредиха, че са възможни усложнения като тежка аритмия и странични ефекти, свързани с кръвното налягане и т.н.

Но не само това. Те не го изписаха от болницата. Те чисто и просто го „сдадоха“. Ние извлякохме един напълно безпомощен човек, който не може да ходи. „Сдадоха“ го с пълното съзнание, че той няма да се подобрява. И след „лечението“ сега неговото състояние е на практика влошено.

И затова аз не мога да не обвиня хората, които са се занимавали с него в неврологията. В момента той лежи в кардиологията на Окръжна болница и там правят всичко възможно да го реанимират. Аз не знам как е възможно на двата етажа на отделението да има една санитарка, почти да няма обслужващ персонал. Видях, че там хората искат да помогнат, но не могат. При това положение съм принудена денонощно да седя до леглото му и дано аз не получа инфаркт.“

Това е истинската история за болното ни здравеопазване. Сигурно не всички лекари създават усещането за концлагер, но и едва ли тези са единствените. И това се случва в София, в една реномирана многопрофилна болница.

Стискаме палци Елена да е здрава, за да се погрижи за своя съпруг!