Румен Радев надделя в дебата по БНТ с Цецка Цачева.

Поне това показват резултатите от анкетата на сайта на националната телевизия, които не са представителни, но до голяма степен съвпадат и с данните от последните социологически проучвания.

Ако оставим настрани политическите пристрастия, кандидатът на ГЕРБ имаше трудната задача, да обърне електоралните нагласи в пряк сблъсък с подкрепения от БСП бивш генерал. И по всичко изглежда не успя.

Източник: БНТ

Защо Цачева загуби дебата с Радев? Първо, въпреки няколкото момента на остра конфронтация се видя, че между двамата няма някакви принципни различия в политическите възгледи. Наистина в нюансите позициите им, изразени по време на дебата, не бяха съвсем еднакви, но като цяло липсваше и истински конфликт на политики.

Сблъсъкът по-скоро беше между идеите за статукво и промяна. Без да е ясно защо статуквото е непременно лошо и как промяната ще подобри нещата.

И Цачева и Радев се опитваха да избягат от концепцията за статуквото и да се представят за носители на промяна. Цачева обаче трябваше от една страна да защитава политиката на правителството на Бойко Борисов, а от друга да покаже, че ще бъде коректив на властта. Задача, която се оказа на практика невъзможна за кандидата на ГЕРБ и председател на Народното събрание.

За Румен Радев нещата бяха доста по-лесни. Той отправи критики към политиката на управляващите, споделяни от мнозина българи и това се оказа достатъчно. На практика Радев не определи действията на правителството на ГЕРБ като провал. Той по-скоро посочи, че нещата е можело да се свършат и по-добре.

Цачева от своя страна беше принудена да защитава управляващите като техен представител и да отстоява недотам убедителната позиция, че провежданите политики са в рамките на възможното.

Истината обаче е, че винаги може и по-добре. Друг е въпросът, че в историята на опозицията има достатъчно нагледни примери, че може и далеч по-зле, най-пресният от които е управлението на кабинета на Пламен Орешарски, подкрепен от БСП и ДПС.

Точно тук си проличава колко разумен се оказва изборът на Радев, като човек без товара на политическо минало и партийна принадлежност. На Цачева липсваше най-силното оръжие в един политически дебат – примерите за провалите от миналото и тя трудно успяваше да отвърне убедително на критиките на опонента си.

Няколко пъти Цачева буквално беше притисната, не толкова от поведението на Радев, колкото от безсилие. Дори се разплака – дали това беше театрален или искрен жест е друг въпрос, но той беше грешка.

Останала без ответни аргументи тя реши да използва това, че е жена и майка и показа уязвимост, за да спечели симпатиите на аудиторията. Такова поведение обаче влиза в остър конфликт с идеята за президентската институция. Както самата Цачева посочи, президентът е върховен главнокомандващ. Той трябва да е обединител на нацията, държавен глава и силна фигура. Не е задължително да е мъж, но не може да слаб или уязвим.

Другото голямо предимство на Радев дойде от обраното му поведение. Той рядко влизаше в подробности. Изказваше ясно тезите си, без да обяснява как и защо. За разлика от Цачева, която постоянно се опитваше да се аргументира и в повечето случаи просто размиваше това, което желаеше да каже.

Повечето хора искат от политиците конкретни действия и решения на проблемите, а не обяснения и извинения.

Дори и без тези грешки обаче изходът от дебата беше до голяма степен предизвестен. Основната причина за загубата на Цачева не е нито политиката на правителството, нито трудностите, които самата тя изпитва в ролята на кандидат за президент, а решението на Бойко Борисов да обвърже резултата от изборите със собствената си оставка.

По този начин премиерът превърна гласуването за една фигура с до голяма степен представителни функции, във вот за бъдещето на държавата.

И подобно на Барак Обама и Хилари Клинтън в САЩ, българският премиер не се съобрази с новите реалности.

В момента не само в България, но и в по-голямата част от демократичния свят се оформят големи групи от недоволни хора, които искат промяна на статуквото. Те не са най-бедните, нито пък образованите елити, традиционно настояващи за реформи. Тези хора просто са останали без надежда за по-добро бъдеще.

Те са под натиск от засилващото се неравенство в доходите, от социалните промени, ако щете и от роботизацията и новата интернет култура, водеща до упадък на общоприетите ценности.

В САЩ това са гласоподавателите от ниската средна класа – повечето от тях са бели, жители на южните и централните щати, чиито реални – претеглени през инфлацията доходи, не са се променили или дори са намалели през последните 20 години.

В Германия това са жителите на бившата ГДР, за които е ясно, че няма скоро да настигнат като заплати и благоденствие съгражданите си от западната част на страната.

В България това са всички онези работещи бедни, загубили илюзията, че в някаква видима перспектива ще заживеят значително по-добър живот.

Ситуацията е безпрецедентна. В началото на прехода, тези хора се надяваха на демокрацията. После на реформите на СДС. След това на обещанията на НДСВ и на влизането на страната в Европейския съюз. А сега нямат на какво да се надяват.

Не че България има някакви изключителни проблеми в момента. Икономиката расте с добри темпове. Безработицата е ниска. Заетостта е висока. Престъпността намалява. Това показва статистиката. Такива са фактите. Наистина хроничните проблеми на българската държава и общество остават до голяма степен нерешени, но те са в това състояние от десетилетия. Бежанците са по-скоро тревога, отколкото реален проблем.

В България близо 70 хил. лица са поискали бежански статут през последните 13 години или под 1% от населението на страната. Въпреки това имигрантите са страшни за хората, които имат малко и нямат големи перспективи за бъдещето. И е така навсякъде по света.

Тук рационалните фактори и статистиката нямат значение. Работещите бедни американци избраха за президент Доналд Тръмп, въпреки че той е издигнат от Републиканската партия, която получи мнозинство в Конгреса и която традиционно защитава интересите на богатите и едрия бизнес.

В Германия работещите бедни тревожат канцлера Ангела Меркел и с право. Страната има рекорден търговски излишък, положителен бюджетен баланс, но все пак над 13 милиона германци живеят на границата на бедността.

В България проблемът е още по-сериозен. 22% от населението на страната живеят под прага на бедността, който е абсурдно нисък – 325,8 лв. месечен доход на лице от домакинство в края на 2015 г., по данни на НСИ. Една трета от тези над 1,5 милиона българи работят. Реално, с оглед на това колко е ниска официалната линия на бедност, броят на работещите българи, едва свързващи двата края, е доста по-висок.

Мнозинството от тези хора ще гласуват против статуквото независимо от обещанията на управляващи и опозиция. Те искат промяна, но повече от всичко друго се нуждаят от надежда, че в някакво обозримо бъдеще ще заживеят по-добре.