Те са млади и гневни. Родителите им са затворени в клетката на „никога няма да се оправим“ и „тук е така“. Но кой тогава да оправи България? И кой има право да протестира? Коментар от Александър Детев за Дойче веле: 

През последните 2 седмици в София, а и в различни градове както в страната, така и в чужбина, протестират млади българи, които са отишли да следват извън България. Тези момчета и момичета често пъти са изправени пред дилемата къде да продължат живота си. И се обръщат към хората в България с един въпрос: “Защо не искате да се върнем?”

Пътуващите млади българи: Искаме да се върнем, но…

Много от студентите зад граница често повтарят, че са готови да се приберат в България. Те обикновено не се чувстват у дома в държавите, където следват. Човешките контакти не са като вкъщи, ученето е трудно, а в един момент всеки неизбежно се сблъсква и с дискриминацията, дори тя да е възможно най-префинена. Точно тези хора все още са неизменно свързани с родината. Но се страхуват, че ако вземат решението да се приберат, в определен момент закономерно сами ще станат жертва на апатията, на корупцията и на отровеното политико-икономическо пространство в България. И тъкмо в този момент, опасяват се те, няма да могат да си простят, че не са останали на Запад. Колкото и хладно и самотно да им е понякога там.

"Кой не скача е червен!" И какво излезе от това?

Дядовците на повечето от тях, независимо дали са комунисти или седесари, отдавна са изгубили надеждата за промяна и сега обикновено си остават вкъщи. Да, те сигурно са скачали по митинги, вдигали са плакати, влизали са с ентусиазъм в тъмната стаичка и са се надявали на едно по-светло бъдеще. Сега обаче са седнали пред телевизорите и търсят утеха в обругаването на всеки, който се появи на екрана, дори и да са собствените им внуци.

Единственият изход е през "Излитащи"

На протест излизат онези млади българи, за които порочната и корумпирана политическа и икономическа среда в България е начертала един-единствен път. Оставила им е един-единствен изход, през който родителите им са се почувствали длъжни да ги преведат – изхода за „Излитащи“ на Летище София. Защото тези родители не са искали децата им да преживеят тяхното собствено разочарование и неизбежно да затънат в инертността, с която е пропита цялата заобикаляща ги обществена среда. Това са майките и бащите, които късат парчета месо, за да издържат децата, следващи зад граница. Защото са убедени, че това е единственият начин.

Те търсят искрицата, която ще подпали двигателя обратно към България

А самите тези деца - те мечтаят за промяна. Искат да постигнат онова, което родителите им не са успели. И се чувстват длъжни да го направят - както за себе си и за собственото си бъдеще, така и за предишните поколения, които до днес не могат да си простят провала. Затова излизат навън: както по улиците на София и областните градове, където пандемията ги е прибрала за лятото, така и пред дипломатическите представителства на България по света.

И търсят онази искрица, която ще подпали двигателя обратно към родината. Искат от властите в съответните европейски градове специални разрешения за провеждане на протести - и носят цялата отговорност за тях. Защото ако нещо се случи, ако протестиращите нарушат обществения ред – тогава ще има солени глоби. Глоби, които самите млади хора трудно ще платят с джобните или с парите от почасовото сервиране по кафенета между лекциите. Но те поемат този риск, защото са убедени, че трябва. Защото са изправени пред един преломен момент, от който зависи как ще изглежда бъдещето им и къде ще се случва това бъдеще.

В клетката "тук е така"

А някои от възрастните, които отдавна са затворени в клетката на “никога няма да се оправим” и “тука е така”, сега седят на дивана пред телевизора и мърморят, че тези младежи на улицата били “платени”, “комунисти”, “лумпени”, “глупаци”. Ругаят пред телевизора и не осъзнават, че нямат моралното право. Нямат правото да съдят онези, които живеят с последствията от техните собствени провали, заради порива им към свобода и справедливост.