Гръцките избори минаха. Лявата популистка партия Сириза очаквано ги спечели, но най-вероятно няма да успее да сформира правителство сама. Без значение коя точно от малките партии (до една леви и популистки) ще се прикачи към формацията на Ципрас, лидерът на Сириза среща момента на истината – дали да се опита да изпълни това, което е обещавал, или да влезе в руслото на възможното и да продължи текущия курс на реформи. В първия случай, Гърция ще бъде принудена да излезе от еврозоната с всичките негативни за страната икономически и политически последици. Във втория случай Ципрас ще бъде разобличен пред избирателите като сериозен лъжец. Дълго време поддържах тезата, че Гърция и ЕС трябва да направят всичко възможно да запазят държавата в паричния съюз. Въпреки това, седем години след кризата и с оглед на резултатите от вчерашните избори в Гърция и текущите обществени нагласи в страни като Испания и Италия, мисля, че най-доброто за еврозоната и Европейския съюз е Гърция да я напусне час по-скоро.

Но нека първо си представим какво най-общо ще се случи, ако Ципрас реши да спре връщането на държавния дълг на Гърция и в крайна сметка излезе от еврозоната (по механизъм, който към момента е още неясен и не съществува чисто нормативно).

След излизането Гърция ще се върне към националната си валута – драхмата. Без значение точно как ще бъде оценена от гръцката централна банка към въвеждането, тя вероятно ще се обезцени изключително бързо. Тук големият и почти безпрецедентен проблем се явяват огромните гръцки депозити в евро, които няма да се трансформират в драхми. Тъй като гърците логично ще се опитат да изнесат депозитите си от страната и (това вече се случва, 12 милиарда евро депозити вече са изтекли само за първите три седмици на 2015), правителството ще наложи капиталови контроли, забранявайки на хората да изтеглят депозитите си (на всичкото отгоре, това пък е незаконно според европейските норми). Възможно е и депозитите да бъдат превалутирани в драхми едностранно от държавата и това също до доведе до масови тегления, тъй като гърците ще виждат ежедневно как драхмата губи стойността си. От своя страна, гръцкото правителство ще се окаже в невъзможност да поддържа текущите държавни разходи, тъй като никой няма да желае да му дава заеми, а приходите от данъци няма да стигнат за бюджетните разходи. Ще трябва наистина драстично рязане на разходи, намаляване на пенсии, заплати, субсидии и уволняване на държавни служители. Тъй като това е против предизборните обещания на Сириза, най-вероятно ще се пусне здраво печатницата на драхми, което е еднопосочен билет към хиперинфлация (както знаем от собствен опит през 1996). Гръцкият бизнес, който има дългове в евро (а това са наистина много компании, особено тези, които внасят продукти) ще колабира, тъй като приходите му ще са в обезценената драхма, но кредиторите ще продължат да искат евро. Всичко това ще доведе до икономически срив като този в България през 1996-1997, характеризиращ се с огромна инфлация, верижни фалити на банки и бизнеси, галопираща безработица и политически и социален хаос.

Идва и неизбежният въпрос как всичко това може да бъде полезно? В чисто икономически смисъл краткосрочните последици ще са особено негативни за Гърция и умерено негативни за останалите държави от Европейския съюз. Гърция ще попадне в свирепа рецесия, като различни анализи показват, че свиването може да достигне дори до 50% в най-песимистичните сценарии. Колабиралият гръцки бизнес няма да може да поддържа същите нива на внос, износ и чуждестранни инвестиции, което ще се отрази зле на най-големите търговски и инвестиционни партньори (сред които е и България, между другото). Гръцките частни и публични кредитори ще претърпят загуби, тъй като гръцката държава и частен сектор няма да могат да изплатят в цялост задълженията си, а доверието в еврото ще се разклати, причинявайки определен спад в стойността му.

Колкото и неприятни да са горните събития за икономиките в Европейския съюз, не всичко е икономика. Европейските и американски политици успяха с умел PR да заметат следите си, след като неразумните им политики за стимулиране на ипотечното кредитиране създадоха предпоставките за глобалната финансова криза от 2007-2009, а разгулното им увеличаване на държавни разходи за социални плащания, финансирани с държавен дълг, доведе до дълговата криза в Европа от 2009-2010. Вината първо се прехвърли към банкерите (които като съучастници я поеха мълчаливо срещу обещанието да получат милиарди долари държавна помощ), но постепенно този рефрен се изтърка, тъй като с годините политиците не успяха да съживят икономиката. Тогава започна ново сочене с пръст, този път към Брюксел, съседните държави, Европейската централна банка, САЩ, политиките за икономии, неолиберализма, илюминатите и други „плашила“, родени от пропагандата за отвличане на внимание. И така стигаме до ден-днешен, когато повечето от избирателите в Южна Европа и все повече избиратели от други страни в ЕС вярват на всевъзможни щуротии като причини за икономическите несгоди, но си приличат в едно – убедени са, че някъде под националните им парламенти или в Брюксел има вълшебен чувал с безкрайно много пари, които щом намерят правилния политик, ще им бъдат дадени. За всеки човек, който мисли с главата си и не се поддава на емоции, това очевидно е огромна глупост.

Както знаем, обаче, от класиците в психологията и PR-а като Льобон и Бернайс, количеството разум почти винаги е обратно пропорционално на количеството хора, събрани на едно място (а други като Фройд са още по-скептични, но да не изплашим децата с неговите тези). Следователно, дори отнякъде да се прокрадне гласът на разумен политик, говорещ истината, гневната и манипулирана тълпа избиратели няма да му обърне внимание и ще продължи да си търси месия, който да развърже вълшебния чувал.

Единственият начин за отрезвяване и де факто спасяване на еврозоната в дългосрочен план е нагледният пример на локална национална катастрофа, следствие на избиране на лъжлив пророк и упорито прилагане на вредни крайни леви и популистки мерки. Излизането на Гърция от Еврозоната е именно такава хипотетична катастрофа, която може да послужи като пример какво става, когато политиците прекалят с лъжите, а избирателите - с лековерието и наивността.

Мисля, че Наполеон беше казал, че съществуват основно две неща, които мотивират човешкото поведение – страхът и алчността. Алчността е това, което мотивира десетки милиони европейски избиратели да гласуват за лъжливи месии (социалисти и популисти), обещаващи лесни пари от вълшебния чувал. И тази алчност няма как да бъде преборена с разумен аргумент в повечето хора, особено когато те вече са формирали „тълпи“ (да се тълкува в широкия смисъл, включително онлайн такива). Следователно, единственото, което може да обърне тенденцията и да спре евентуалния всеобщ крах на паричния съюз (а той е неизбежен, тъй като Гърция може да бъде изолирана, но колапс на Испания или Италия ще е фатален за еврото) е страхът. Страхът, че трябва да направим обратното или да слушаме очилатия чичко Шойбле, защото „ще стане като в Гърция“. Страхът, който доказано работи. Същият страх, който вече почти пето поколение немци питаят от печатането на пари, защото „ще стане като във Ваймарската република“. Същият страх, който вече двадесета година кара много българи да се разгневят, когато чуят за възможна инфлация и нов държавен дълг, защото „ще стане пак като при Жан Виденов“. Същият страх, който вече над половин век прави всеки поляк резервиран дори към най-щедрите руски оферти, защото „ще стане пак като при Сталин“.

Страхът е единственото нещо, което може да се противопостави на алчността. И за държавите в Европейския съюз е време някой да се превърне абсолютно заслужено в нужното плашило. Гърция е очевидният и видно от вчерашните избори – желаещ кандидат