Те са сред най-често заразяващите се с коронавирус на работното си място: санитарите и болногледачите. Почти 1/3 от обслужващия медицински персонал в Германия сериозно обмисля възможността за напускане на професията

32 процента от болногледачите в Германия възнамеряват да сменят професията си, сочи актуално проучване. Именно те са сред хората, които най-често се заразяват с коронавирус и умират от заболяването, пише Дойче Веле

Определен напредък по отношение на защитата им има: повечето болногледачи, съгласни да се ваксинират, междувременно са имунизирани, а и разполагат с достатъчно маски и защитно облекло. Големият проблем обаче остава: недостигът на персонал и произтичащото от това претоварване. Четирима от тези хора разказват за трудния си делник пред ZDF.

Михаел, служител в интензивно отделение в Хесен:

„Работата в интензивното отделение е много напрегната и човек я избира съзнателно. Но покрай пандемията наистина е много тежко, дори и за човек в средата на 30-те години. Понякога се налага по няколко пъти на ден да преобръщаме пациентите в леглата им, да ги наблюдаваме най-внимателно, постоянно да проверяваме обдишването. Освен това трябва постоянно да носим защитно облекло, за да не заразим неволно други пациенти. Въпреки, че бяхме много внимателни, в края на 2020-а година, се заразихме с колеги при реанимацията на един пациент. Аз вече съм добре, но на някои от колегите им се наложи да влязат в интензивното отделение и не са напълно оздравели и до днес.

Това се отразява тежко на психиката и на персонала, и на пациентите. Имахме лежащо болни в разцвета на силите си, чийто живот бе прекъснат изведнъж. Съсипващо е да видиш как умира човек, макар да сме положили всички усилия. Дразни ме и отношението на обществото към нас: именно от нас се очаква да спасяваме положението. Но тъй като натоварването не намалява, отведнъж вече не искаме да се занимаваме с тази работа, която всъщност обичаме.“

Едит, бивша медицинска сестра в Саксония и Бавария:

„В началото на годината напуснах доскорошната си работа и сега се занимавам с обработка на данни. При това накрая не бях в „окото на бурята“, т.е. в интензивно отделение, а се грижех за млади майки. Но тези сектори също са засегнати от пандемията – заради забраната за посещения трябваше ние да поемем всичко, с което иначе се занимават роднините. А имахме и заразени жени. Част от колегите трябваше специално да се грижат за тях, което увеличи натоварването на останалите.

Някои от пациентките, въпреки всичко, не спазваха защитните мерки и успяха да заразят болногледачите, които трябваше да спазват карантина. Така проблемът с персонала само се изостри. А той е сериозен от години – случвало се е да ме върнат от отпуска, за да помагам. И какво получихме в отплата? Аплодисменти и курабийки. Дори бонуса за пандемията не го дадоха на всички. Това отношение към нас ми отне и последната надежда за подобрение.“

Катрин, бивша служителка в интензивно отделение в Северен Рейн-Вестфалия:

„Аз се отказах от работата си в началото на годината. Тъй като при пандемията на редица места изцяло се игнорираше това, че и ние сме хора, които трябва да бъдат защитени. Вместо в интензивното отделение сега върша канцеларска работа от къщи и дори получавам повече. Същевременно си мисля какво би трябвало да се промени, за да не напускат толкова много от нас професията и стигам до следния извод: първо трябва да има достатъчно персонал за справяне с пандемията, и второ – да има по-добро заплащане. Не може при тази отговорност и този натиск мнозина да получават по-малко от 3000 евро бруто. Имаме нужда и от повече възможности за кариерно развитие, от по-гъвкави модели на работното време, както и от дигитализация на болничната документация – за да става по-бързо и да имаме повече време за пациентите.“

Сандра, болногледачка в психиатрия от Баден-Вюртемберг:

„Бяхме на ръба на силите си още преди пандемията. Напуснах болницата директно след обучението си там, тъй като на няколко пъти получих бърнаут. В което няма нищо чудно – тогава отговарях сама в кардиологията за 14 пациенти. Затова се преместих в психиатрията на непълно работно време, но и там беше много тежко.

На 30 години съм и с удоволствие бих работила пак в болница, на пълен работен ден. Но при тези обстоятелства не бих могла да поема такава работа по здравословни причини – независимо, че това ще означава конкретно по-малко доходи и по-ниска пенсия след време.“