Човек се познава когато е в беда 

Два примера разкриват народопсихологията на два различни свята. Или защо българинът скоро няма да се оправи….

Първи пример

Зимното бедствие в Испания роди вълна от съпричастност. Десетки хора се притекоха на помощ на други. Пазаруваха храна, доставяха лекарства, превозваха закъсали с автомобили. Хубаво е човек да се увери, че доброто съществува точно в най-тежките моменти. Испанците го доказаха. Затова съм убедена, че ще просъществуват още дълги столетия на тази земя.

Втори пример

Град Русе, рано сутринта, минусови температури. Закъсвам с колата по средата на ключово кръстовище на път за училището на детето. Жена съм, автомобилът просто угасна и компютърът никакъв не се обади какво точно се случва. Започва яростно бибиткане, клаксони отвсякъде, псувни…. Още повече се притеснявам, защото освен да пусна аварийни светлини, не знам какво друго да направя. Нито мога да избутам сама колата, нито пък съм автомеханик, за да оправя мигновено повредата.

Реагирам чисто интуитивно – слизам под напора на всеобщия граждански гняв, чух и подмятания „Ама, оууу, като не моА да караш, що си тръгнала….“ Игнорирах това. Търсих познато лице /градът е малък, все някой ще видя/, но …уви…. Хилят ми се разни физиономии от околните коли и толкоз! Тогава реших да действам ва банк. Потропах на стъклото на най-близкия автомобил с молещи очи да ми помогнат да избутам возилото поне да не преча на движението. Срещнах присмех… дори не си отвори прозореца. Млад човек, гледам го, а пък му е весело да ме гледа в беда. И изведнъж чувам мъжки глас: „Момиче, спокойно ей сега ще те бутнем“. Двама мъже на около 60-тина години. Кавалерски се запретнаха и ме изтикаха в страни от кръстовището. Вечно ще им бъда благодарна.

Сега разбирате ли защо на българите животът им е кофти? Сами сме си виновни!

Звездомира Николова