Бързо или бавно растат заплатите в България? Нека първо разгледаме фактите.

Към третото тримесечие на тази година разходите за труд - заплати плюс свързаните с тях данъци и осигуровки - са нараснали със 7.9% в бизнес сектора, с 11.6% в обществения сектор, или средно с 8.9% на годишна база. Ако разгледаме 24-месечен период, увеличението е с 20.4% в бизнес сектора и с 21.4% общо за страната. По този показател България е на 2-ро място след Румъния. Със сходни темпове за последните две години растат възнагражденията в Литва, Латвия, Унгария и Естония. В Чехия и Словакия, които имат 2.2 пъти по-висока средна заплата за частния сектор, разходите за труд растат с около 14.5% за 24-те месеца, пише икономистът Лъчезар Богданов за вестник Сега.

Потвърждава се наблюдението, че изпреварващо нарастване на номиналните заплати протича в цялата Централна и Източна Европа (ЦИЕ), като за 6-те страни с най-бързо увеличение разликата със средния темп за еврозоната е 5 пъти. В Литва, Полша и Словения ръстът в частния сектор надвишава този в обществения, докато в останалите страни по-бързо растат заплатите в публичния сектор.

Обяснението на този изпреварващ ръст на доходите е и частичен отговор на въпроса дали бързото увеличение на разходите за труд е „устойчиво“ - с цялата условност на това понятие - в средносрочен и дългосрочен план. На първо място, сближаването на нивото на заплащане е част от цялостното сближаване или „конвергенция“ в рамките на ЕС. Теоретичната рамка, накратко и опростено, беше следната: в един голям и относително развит и богат общ пазар се присъединяват нови страни, които до този момент са икономически изостанали; те започват да продават на голям пазар, привличат инвестиции, ноу-хау и започват да догонват по-богатите региони на съюза. Действително последните повече от две десетилетия показват, че икономическият растеж в новоприсъединилите се страни е по-бърз от този в старите страни членки в резултат на инвестиции и структурни реформи, повишаващи производителността и получаване на достъп до общия пазар, а това позволява по-високи заплати.

Отвъд този макрощрих трябва да се отбележат и няколко фактора, които съвсем пряко се отразяват на нивата на номиналните заплати и промените в последното десетилетие и конкретно - в последните няколко години. Като начало темповете на растеж са много силно зависими от ниската стартова база.

Колапсът на комунистическата икономика и разразилите се след това кризи в банковия сектор и индустрията, както и почти неизбежната хиперинфлация, през които минаха повечето страни от региона, „изтриха“ голяма част от вътрешните спестявания и доведоха до изключително ниски нива на заплащане на труда. Дори през 2004-та - годината на голямото разширяване на ЕС на Изток, и когато България и Румъния вече бяха на сигурна пътека към членство - заплатите у нас и в Румъния бяха на нива под 10% от средните за ЕС, в Литва и Латвия - около 14-16%, в Словакия, Естония и Полша - около 20%, и само в Унгария и Чехия - малко под 30%. Това, разбира се, отразяваше и относителната оскъдност на капитала спрямо местните ресурси (земя и труд). Казано иначе, нямаше инвеститори (работодатели), а безработни - съкратени от фалиралите лошо управлявани предприятия или раздути държавни структури, имаше много. Неслучайно на макрониво в онзи период делът на общите разходи за възнаграждения към създаваната добавена стойност в икономиката беше значително по-нисък в Източна Европа в сравнение с по-богатата Западна Европа. Постепенно, с всеки нов инвеститор, създаващ допълнителни работни места, този дисбаланс се свива. Глобалната криза беше само временно прекъсване на този дългосрочен процес.

Така че най-простото обяснение - ниската стартова база отпреди 20 или дори 10 години - не може да се пропуска. Извън това засилването на интеграцията на икономиките в рамките на общия пазар най-видимо се изрази през „преместване“ на дейности - производства или услуги, в локации с най-ниски разходи.

Източна Европа предлагаше съчетание между по-ниски данъци върху печалбата и дохода и едновременно с това по-ниски заплати - така че както заводите за авточасти, машини или храни, така и обработката на счетоводни документи и поддръжката на софтуер започнаха да се релокират в тези страни. Разбира се, тези бизнеси, създавайки допълнителни работни места, започват да се състезават за ограничен ресурс от хора със съответните умения (а и дори без умения). Те могат да си позволят да повишават заплатите до момента, в който общата „сметка“ спре да излиза. Казано иначе, до момента, в който нетният ефект за бизнеса е по-висок в съответната страна, повишението на заплатите ще се случва. Това отговаря и донякъде на въпроса за устойчивостта - до момента, в който предприемачите успяват да реализират по-добър доход, използвайки труд и други ресурси в България, Словакия или Литва, в сравнение с това да го правят на друго място, те ще повишават разходите за труд.

Не трябва да се забравя обаче и другата страна на членството в ЕС. Освен свободно движение на стоки, услуги и капитали то дава възможност и за свободно движение на хора.

Работодателите в Източна Европа вече се конкурират с тези в по-богатите страни, като, видно от данните, част от работната сила вече активно се интегрира на пазара на труда в страните със (все още) значително по-високи номинални заплати. Съчетанието на естествените демографски тенденции в почти цяла Европа на застаряване и ниска раждаемост, както и трудовата миграция свиват предлагането на труд. Така например въпреки икономическия бум и постигането на рекордно ниска безработица в последните години за десетилетие икономически активните лица са намалели с 4.4% в България, с 11.1% в Латвия, с 5.3% в Литва, с 6.2% в Румъния. Дори в Полша, която иначе има сравнително добри демографски показатели, след 2013 г. броят на активните на пазара на труда започва да спада. Не е случайно, че в България делът на заетите лица над 55 години в общата заетост се повишава от 12% през 2007 г. до 21% през последната година.

В краткосрочен план това догонване с изпреварващи увеличения на заплатите ще продължи. Същевременно възможността за трудова миграция ще оказва траен натиск, поставяйки минимален праг на очакваното възнаграждение, за да се мотивира работната сила да предложи труда си на местен работодател. Има два пътя на развитие. Единият е на създаване на благоприятна бизнес среда, на развитие и инвестиции в човешки капитал, насърчаване на иновации и предприемачество, който ще позволи високопроизводителна икономика, разчитаща на капитал, технологии и знание. Тя позволява дългосрочен висок ръст на заплатите и (поне) сближаване с тези в богатите страни.

Другият сценарий е на блокиране на преструктурирането и съхраняване на нископроизводителни бизнеси, които са конкурентни единствено заради специални преференциии на местния пазар и/или ниска цена на труда. Тези работодатели няма как да плащат 30, 50 или 100% по-високи заплати. Но работниците ще отказват труд тук, ако имат възможност да работят в друга част от ЕС. Резултатът ще е малко по-високи заплати, но ниска заетост тук и слаб икономически растеж. Това важи за целия регион, но в най-голяма степен за България, където номиналните заплати все още са най-ниски в целия общ пазар.