Живеех в съвсем нелош софийски квартал, известен като един от тези, с най-чистия въздух. Съвсем скоро тук , в „Овча купел“, ще започне строителството на третия лъч на метрото. На една крачка разстояние се намира детската градина, която големият ми син посещаваше до миналата година.

Точно на толкова е и училището, в което сега е първокласник. Малко по-надолу по улицата ни е и чисто новото ОДЗ, в което малкият ми син имаше късмет да бъде приет.

Съвсем наблизо е сградата на кварталната поликлиника, а от другата страна на блока се намира един от най-хубавите университети в страната, в чийто озеленен двор можех да се разходя с децата или просто да изпия едно кафе сред младежка академична глъч.

От терасата на хола се вижда част от Витоша, както и половин София. От прозореца на спалнята сутрин ме будеха песните на птичките от залесената площ зад блока. Блока има прекрасен вътрешен двор, заграден и с детска площадка, където можеха да поиграят децата ни в свободното си време. Много наши приятели идваха на гости, за да изпием по едно питие на тези тераси, наслаждавайки се на гледката и на “въздуха” който има заради липсата на презастрояване.

Може би се чудите защо пиша всичко това в минало време?

Всичко описано до скоро ме караше да мисля, че живея в нормална градска обстановка.

Постепенно тези ми представи започнаха да се преобръщат. Заради намиращата се наблизо сграда на Държавна агенция за бежанците.

Да, тя съществуваше и преди 7 години, когато дойдох да живея тук. В Регистрационно приемателния център бяха настанени истински бежанци, нуждаещи се от помощ и закрила. Неведнъж аз и съседите ми сме носели помощи за децата, живеещи там. Бежанци, които по никакъв начин не са били проблем за живеещите в блока.

Постепенно, пред очите ни, “сирийските бежанци”, за които ни заливаха репортажите от ТВ екраните, започнаха да се превръщат в здрави, млади мъже с видимо африкански произход.Да, правилно четете-африканци.

Хора, за които спазването на обществения ред е абсолютно непонятно. Площта около блока ни се превърна в място за шумно пиене на бира, за изхвърляне на отпадъци, в обществена тоалетна дори. В един репортаж (преди около 2 години), заснети чужденци, които изхвърлят боклука си, попитани “кой ще чисти” отговориха “Български хора чисти”, сочейки към блока.

Започнах да свиквам с мръсотията. Непрекъснато да повтарям на децата си, че това, което виждат НЕ е правилно.

Започнах да свиквам, минавайки покрай хора, които извършват неотложните си физиологични нужди, просто да си обръщам главата на другата страна.

Започнах да свиквам с присъствието на полиция пред детската градина, извикани заради това, че по децата ни са хвърляни камъни, докато играят на двора.

Започнах да свиквам с телефонните обаждания от учителките да мина по заобиколен маршрут, взимайки детето си, защото главния път е блокиран заради безредици пред ДАБ.

Но … нещата не свършиха дотук. Дойде “поканата” от г-жа Меркел към желаещите да живеят в Европа арабски граждани.

Около блока ни започнаха да се забелязват “мъже с ранички”. Постепенно броят им се увеличаваше. Мястото се прочу като “гара разпределителна” за нелегалните бежанци.

“Горичката”, от която ми пееха сутрин птичките се превърна в свърталище на непознати субекти, които играят на “стражари и апаши” с обикалящите наоколо полицаи.

Разстоянието до училището на сина ми, което минавам всеки ден се превърна в “разходка в друг континент”. Желанията до Дядо Коледа на детето придобиха други измерения. Вместо поредната играчка от тв реклама, той иска от белобрадия старец “да спре войните и всички ТЕЗИ хора да се приберат по домовете си”.

Сега ми се налага да свиквам с гледката на спящи по поляната хора.

Налага ми се да свиквам с купищата ранички, струпани на пирамиди под терасите.

Налага ми се да свиквам , че е нормално хора да се возят в багажниците на автомобилите.

Налага ми се да свиквам , че приятелите ни избягват да ни идват на гости.

Налага ми се да свиквам, че децата не могат да бъдат оставяни спокойно да играят в двора.

Част от съседите с повече възможности вече се изнесоха.И с право.

А ние, непоправимите оптимисти, които останахме тук, продължаваме да се надяваме.

Да се надяваме, че държавата ни ще намери механизъм да се справи със ситуацията.

 Да се надяваме, че държавата я е “грижа за спокойствието на българските граждани”.

Просто … да се надяваме, че нещо ще се промени и ще заживеем нормално.

АВТОР: Неда Дойчинова/ за Lentata.com