Колко бързо само заловиха онзи, който заплашил председателката на парламента Ива Митева с убийство!

Впечатлен съм от тази бързина. Буквално за ден-два го разкриха и арестуваха. Че и името му оповестиха. А пък прокуратурата поиска да бъде поставен под постоянен арест. Сега с интерес очаквам да науча дали и на колко ще го осъдят, пише Иво Инджев в своя блог.

Значи е възможно анонимният тероризъм,  на какъвто съм подложен през годините, да бъде ефективно контриран. А не както ми обясняват следователи и прокурори, че не можели да открият кой ме заплашва с убийство.

Имаше едно (половинчато) изключение. Случи се през март 2015 година, когато разгласих в предаването “Лице в лице” по БТВ, че в рамките денонощие съм получил 4 заплахи за живота ми по русофилски подбуди. От полицията ме поканиха да подам сигнал и го направих. Както разбрах тогава, самият министър беше наредил. Казва се Веселин Вучков. Помните ли го? Един от малцината в екипа на Борисов ( в първия му кабинет като заместник, а във втория и като шеф на МВР), когото мога да определя като почтен човек, напуснал с неопетнена репутация групировката ГЕРБ и нейния собственик.

Собственикът унижи Вучков тогава, като му отказа да освободи главния секретар Светлозар Лазаров по искане на министъра. И министърът,  макар и без категорично да оповести мотива си, подаде оставка. Неочаквано е, писаха всички. Защото от привлечените в екипа на Борисов хора не се очаква да проявят характер, самостоятелност и гордост и да напуснат без да бъдат гонени по някакви собственически съображения.

Не знам дали нареждането на министъра е било причината полицаите да си свършат работа ( по изключение), но това беше единственият от много случаи, когато трима от заплашващите ме с убийство по повод моя статия четирима души бяха установени на различни адреси в България. “Установени” както се изразяват самите разследващи. Четвъртият се губел нейде из Великобритания.

Както установих неофициално, установените са били повикани за среща с разследващите. Поговорили са си и изобщо не са били задържани. Прокуратурата след това постанови, че били упражнили правото си на свободно слово ( единият искаше да ме беси, другият…няма значение, нали ). А пък имената им така и не бяха разгласени, макар полицаите да обещаха да ми кажат,  за да ги обявя на един митинг, на който бях поканен да говоря. 

Полицаите “забравиха” да ми ги кажат.  Вучков вече беше подал оставка, а после и подчиненият му шеф на Националната полиция, с когото се срещнах в кабинета му във връзка със заплахите срещу живота ми,  също беше отстранен.

Това беше и единственият случай, когато заплахите срещу мен като журналист станаха новина – чрез споменатото телевизионно предаване. Иначе линчът, който ми бяха организирали със специален автопоход от Варна в Добрич през март 2019 г. “възрожденците” от глутницата на Костадин Костадинов, привлече само вниманието на доблестни ( наистина, защото явно вървяха срещу “течението”)  журналисти от Добрич. “Големите” медии не си хабят времето за малки величини, като някакъв си малтретиран публично колега.

Ива не е някой си Иво  – за нея не важи неписаното правило, че първо трябва да убита, за да се задейства закона. Задейства се. И арест последва светкавично. И името на извършителя е оповестено.

Ни най-малко не ревнувам за оказаното внимание и услужливостта на властите в разкриването на заплахата срещу живота й. Напротив. Правилно са постъпили. Този път…

Само че Ива получава всичкото внимание на медиите и властта в момент, когато е на върха на тази власт. Един Иво, който си позволява да я критикува, може да разчита само на констатациите, че законът бил направен така, че терористите, заплашващи със смърт ( такива, като мен ) трябва първо да ме убият, за да се задейства срещу тях въпросният закон. Не се шегувам нито преувеличавам. Цитирам най-високопоставения фактор в разследването на заплахите срещу мен, който любезно ме осведоми по този начин.

Знам как изглежда този (пре)разказ в очите на злобарите. Но не са познали. Ако целях да се оплача и да получа на всяка сцена възмездие отдавна щях да се обърна към международните институции – най-малкото заради отказа на държавата да ме защити. За българските власти и подчинените им медии, които критикувам, може да съм никой, но не веднъж съм се радвал на солидарността на чужденците – в диапазона от годишните доклади на Държавния департамент на САЩ (  общо два, в който съм получавал непоискана от мен защита),  до различни международни журналистически организации. 

Съвсем друга е мотивацията ми за този кратък текст. Показвам с него нагледно на сравнителна основа, че да си ( критично настроен към управляващите ) журналист у нас е като произнесена негласна присъда да бъдеш оставен на вълците –  с надежда поне да те сплашат, ако не да те разкъсат. Означава в края на краищата и това, че България, колкото и да е неприятно, си заслужава въпросното място на дъното на класациите по свобода на журналистиката. Това дъно не съм го изкопал аз, а са го изровили със зурлите си същите тези управляващи, за чиято сигурност се оказва, че има напълно достатъчен ( законов и оперативен) ресурс да бъдат защитени, когато става дума за кожата на един от тях.